— А какво е станало с момичето? — попита младият собственик на агенция.
— Нищо не знам — отвърна Билдад. — Пътят е страшно изрътен и така ужасно друса, че някъде трябва да съм изръсил всички други свои сведения.
— Много тъжна… — понечи да каже нещо съдията Менефи, но бе прекъснат от по-висок авторитет.
— Каква очарователна история! — прозвуча гласът на пътничката, нежен като флейта.
Настъпи тишина, нарушавана само от воя на вятъра и пращенето на огъня.
Мъжете седяха на пода, посмекчили негостоприемната му повърхност с дрехи и талаш. Човекът, който се занимаваше с вятърните мелници на „Малкият Голиат“, стана да се поразтъпче, че мускулите му се бяха схванали.
Най-неочаквано прокънтя неговият тържествуващ глас. Той се върна от тъмния ъгъл на стаята и носеше нещо във високо вдигната си ръка. Ябълка — голяма, червена, свежа ябълка, да ти е драго да я гледаш. Беше я намерил в книжна кесия на високата полица в споменатия ъгъл. Не е възможно да е била забравена от нещастника Редрът, великолепният й вид опровергаваше всяко предположение, че може би стои на прашната полица още от август. Очевидно някакви излетници са обядвали в безлюдната къща и са я забравили.
— Дънуди — неговите подвизи изискват да се почете името му — взе да размахва ябълката пред лицата на спътниците си.
— Вижте какво намерих, госпожо Макфарлънд! — провикна се той и вдигна високо ябълката. Осветена от огъня, тя заблестя още по-червена.
Пътничката се усмихна спокойно — винаги спокойно.
— Каква очарователна ябълка! — промълви отчетливо тя.
Съдията Менефи се почувства за миг смазан, унизен, разжалван. Беше му отредено второто място и това го озлобяваше. Защо Съдбата бе предпочела не него, а този нахален, досаден, смотан, вятърномелничав човек, за да му предаде тази предизвикала сензация ябълка? От това откритие той би могъл да разиграе цяло действие, да го превърне в импровизирана реч или дори в комедия, като запази централната роля за себе си. Пътничката вече гледаше с възхищение и усмивка този абсурден Дънбоди или Удбъди, сякаш беше извършил чутовен подвиг. А вятърномелничният се дуеше и въртеше като мостра на своята стока, задвижвана от вятъра, който винаги духа от танцьорките към царството на звездите.
Докато възторженият Дънуди с Аладиновата си ябълка се радваше на преходно внимание, находчивият юрист съставяше план как да си възвърне лаврите.
С най-любезна усмивка на понапълнялото, но с класически черти лице съдията Менефи стана и взе от ръката на Дънуди ябълката, сякаш искаше да я разгледа по-отблизо. В неговите ръце ябълката се превърна в най-важното веществено доказателство.
— Великолепна ябълка — одобри я той. — Трябва да призная, драги ми господин Дънуинди, че засенчихте всички ни със способностите си на фуражир. Но ми хрумна нещо. Нека тази ябълка се превърне в емблема, знак, символ, награда, присъждана по разум и сърце на най-достойните.
Всички присъстващи с изключение на един аплодираха тези думи.
— Добре го измисли, нали? — обърна се към собственика на агенция пътникът, който практически беше господин Никой.
Въздържалият се от аплодисменти беше вятърномелничният. Той се почувства понижен до най-ниския чин. Никога не би се сетил да обяви ябълката за емблема. Възнамеряваше друго: след като разделят и изядат ябълката, той да залепи семките й на челото си, като всяка назове с името на някоя своя позната. Една от семките щеше да бъде госпожа Макфарлънд. Семката, отлепила се първа, щеше да… но сега вече това беше безпредметно.
— Ябълката — продължаваше съдията Менефи, обръщайки се към съдебните заседатели, — заема в наши дни, макар и съвсем незаслужено, незначително място в диапазона на общественото внимание. Практически тя толкова често се свързва с готварството, с търговията, че едва ли е възможно да я поставим редом с благородните плодове. Но в древни времена не е било така. Библията, историята, митологията изобилстват с доказателства, че ябълката е била аристократът на плодовете. Ние и сега казваме „зеницата на окото“, когато искаме да определим нещо безкрайно ценно. А какво е зеница, ако не най-важната част на ябълката, очната ябълка? В притчите Соломонови се говори за „сребърни ябълки“. Няма друг плод — на дърво или лозница, толкова често използван в образната реч. Та кой не е чувал и мечтал за ябълките на Хесперидите? Не е нужно, мисля, да привличам вниманието ви върху най-забележителния и трагичен пример за значението на ябълката в древността, когато употребата й от нашите прародители е довела до падението на човека от пиедестала на добродетелта и съвършенството.