Елена Павлова
Ябълката Поли
НЯКОЛКО ДУМИ ОТ АВТОРА
През юни 97 Джордж скромно ме попита дали не бих му намерил местенце в цялостната си серия МЪРТВИ ЗВЕЗДИ… Гостоприемно кимнах. Често се случва да прочетеш нещо и да ти се прииска да пишеш за същото — ако не герои, то поне място и време. Така са се родили купища продължения на „Стартрек“, „Конан“ и какво ли още не.
Е, минаха времената, когато авторите се зъбеха един на друг и си стискаха идеите под мишничка. Ние тук в МЕГА сме един екип, заедно… Ето защо, след като идеята за ВИРТУАЛНАТА ПОЛИЦИЯ ме грабна, аз се „пъхнах“ в света на Джордж и… ето ти го резултата. ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ от различна гледна точка. Впрочем, това беше разказ за едно, а стана за съвсем друго… Но така е в нашия занаят!
ПРОЛОГ
Играта се наричаше „Ураган на колела“. В единия от сумрачните барове, намиращи се в тази игра, на масата в дъното, седяха един хилав тип и Ябълката Поли. Хилавият тип, с брезентово яке, очила и репортерско касетофонче беше журналист. Поли, от своя страна, беше пищна мацка с дълга и лъскава черна коса, влажен поглед на кобила, разкошно лице и черни кожени дрехи, предизвикателно разголващи както хубавите й рамене, така и хубавите й крака.
Журналистът — да споменем, че се казваше Диего Панзър — доста се бе мъчил да обикаля играта (пеша, защото вестникът му няма достатъчно пари да плати и за мотор), докато намери поне едно от „местните“ момичета, от което да вземе интервю. Мики Светкавицата му тегли една, Джени Лисицата… Абе, нека не изброяваме. Важното е, че Ябълката Поли се нави да си разкаже историята за двеста в брой и това е достатъчно…
Запознах се тука вчера с един, дето такива ми ги редеше… Ченге, то е ясно. Ама специално ченге — от Виртуалната полиция… Бъни Смит се казваше. Много готин пич, нищо че е малко тъпичък. Обаче работата е в друго. Разправя ми той как се кефел да скача от игра на игра и да лови „престъпници“…
„То туй игрите, вика ми, голяма работа — не е като реалния живот! И да те гръмнат, почваш пак… Сигурно е страшна работа да ти плащат да бачкаш в игра, а, Поли?“. Кимнах — какво да му кажа. Лесно му е на него… Я да дойде той като мен бачкатор, да го видим тогава!
А, ти, журналистче? М’че ти си същата работа — турист в играта! Слагаш шлема — тук си. Сваляш шлема — няма те…
Да почна от началото, викаш, че иначе нямало да се получи интервюто? Хубаво!
Казвам се Полийн Жуковски. Обикновено ми викат Ябълката Поли — по игрите, де, в „Бучард“ съм си пациент Жуковски и толкоз. Да бе, да бе, не ме припирай и до „Бучард“ ще стигна! Нали ти искаше от самото начало… Та, значи, бачкам в игрите от… трябва да има вече седем годинки, че и отгоре даже. На колко години съм ли? Ма, пита ли се жена за такива работи! Добре де, на тридесет и шест. Ама в игрите можеш да приемаш какъвто си образ искаш. Или какъвто изискват, точно да го кажем. Нареждат ти да си маце — щото то това му е хубавото, готините мацки и бързите мотори, острите саби, или там за к’вото е играта… Нареждат ти да си бабичерник — сбабичкерваш се, значи. Ми да, сума ти време бачках като вещица в някъв тъпизъм… „Мечът на Зората“ се казваше май. Като се сетих за Меча, та — един от „Бучард“, той и осемнадесет няма… Тоя същият е дъртият Мрън Пън, даскалът по мечовете, сещаш се…
Тъй, тъй, да си дойдем на думата — „Бучард“. В реалния свят това е клиника за тежки увреждания „Бучард хил“. Събират ги там всякакви — слепи, глухи и сакати… инвалиди, де. Ама такива, дето вече никой не мож’ им помогна. В игрите това е „Бучард’с Виртуалити“, специална компания, която осигурява персонал и за най-щурите прищевки, тъй де, игри. То, и други компании има, че как, обаче „Бучард“ е най-голямата, доколкото знам — или поне тя държи основната част от ролите в игрите, в които съм участвала.
Как става ли? Мно-ого просто, приятелче! Игрите, знаеш, текат в реално време — колкото стоиш тук, толкова минава и в нормалния свят. И обратното: изключиш ли се, не мож се върна в същия миг, в който си излязъл… Това е то реално време. Само че ти имаш биошлем и толкоз. Трябва да се изключваш от време на време, колкото и да си видиот… Нали трябва да ядеш, да ходиш до едното място, такива ми ти работи. А пък ние там в „Бучард“ си имаме биована. Лягаш, значи, автоматиката сама ти закрепва електроди, маски, каквото там трябва — и ето те в играта за неограничено време. Машинката те обслужва. Една игла във вената — и манджата си тече директно в кръвта ти… С една дума, за тялото ти се грижат: обръщат го, почистват го, съвсем като новичко е. А междувременно ти се шматкаш из играта…