ЕПИЛОГ
Мястото се наричаше „Бучард Хил“. В малка сумрачна стая без прозорци на разбрицан стол седеше хилав тип с омачкан костюм и очила. Срещу него се намираше купчина накамарена върху метална маса апаратура — светеха екранчета, пиукаше нещо си… От апаратурата го делеше сандъкообразна вана, от която към медицинските гадости с екранчетата водеше дебел сноп кабели и тръби. Във ваната лежеше неподвижно една жена.
Тялото й бе като изсушена смокиня — с бяла, полупрозрачна кожа, безволево отпусната и сбръчкана. В тънките й прошарени с вени ръце бяха забити поне дузина игли. Главата й бе обръсната до голо и върху черепа бяха залепени датчици. Кислородна маска закриваше половината й лице. А от таза надолу… Жената нямаше крака. И по-голямата част от апаратурата не бе свързана с функциите на биованата или с виртуалната реалност.
Влезе медицинска сестра. Чехлите й неприятно жвакаха по линолеума, докато прекосяваше стаята. С рязък жест сестрата изключи нещо на ваната, махна кислородната маска и излезе отново.
Минута-две по-късно жената във ваната отвори очи. Хилавият нетърпеливо се наведе към нея.
Слаба усмивка пролази по устните й и тя каза дрезгаво:
— Дойде да ме видиш, а? И ’начи все пак си носил истинското си лице в играта, журналистче… А аз се чудех дали си тъп или глупак! Сега разбираш ли ме? Кажи поне нещо де, не стой като пън!
— Да, мисля, че разбирам… Здрасти, Поли! — промърмори той.
Ябълката Поли му се усмихна широко.