От снимките на стената се виждаше, че е.
– Да. Как познахте?
– И аз имах по-голям брат. –Нямаше, разбира се.
– И той ли беше никаквец? – попита жената.
Използването на тази позната разговорна дума му подсказа, че вече я е спечелил. Поклати съчувствено глава.
– Много мога да ви разказвам!
– Обичам хубавите истории. Какво пък – рече тя и се обърна към компютъра. – Днес имате късмет. Брат ми обикновено не ми позволява да обслужвам рецепцията. Казва, че нямам нужните качества. Мога да откажа някоя резервация. – Тя натрака нещо на компютъра и го погледна: – Дайте ми лична и кредитна карта.
– В куфара ми са – отвърна той и посочи очукания кожен куфар, който беше оставил до вратата. – Ако нямате нищо против, бихте ли ми показали първо стаята? Ще преровя багажа си и ще ги намеря. Може би първо ще поспя.
Дори и това да я смути, тя не го показа. Беше сигурен, че едва ли вече я интересува дали брат й ще си получи парите.
– Вие сте в шеста стая. Закуската започва в осем, а в четири следобед поднасяме чай. – Подаде му ключ. - Не споменавайте този разговор пред брат ми.
– Думичка няма да обеля – увери я той. – Благодаря ви, госпожо...
– Ейнсли. Ан Ейнсли. Госпожица – натърти тя. – А вие сте?
Великият Бандити се усмихна и леко се поклони.
– Ръсел Залер, на вашите услуги.
На следващата сутрин Сидни Уейвърли-Хопкинс седеше край кухненската маса, докато Бей ядеше зърнената си закуска и препрочиташе „Ромео и Жулиета“. Вече беше облечена за училище с тениска с надпис: „Ела от Тъмната страна. Имаме курабийки“.
Сидни я изгледа многозначително, но тя не отвърна на погледа й.
– Хмм – прочисти гърлото си майка й и наклони глава в опит да срещне погледа на Бей над книгата.
Нищо.
Сидни въздъхна и стана да си налее кафе. Беше на работа чак в десет, но не искаше да пропуска възможността да прекара малко време с Бей. Беше решена да е наблизо, когато дъщеря й най-сетне склони да й довери какво я тревожи, какво я прави толкова дистанцирана и нещастна напоследък.
Каквото и да беше, то събуждаше у Бей желание да прекарва повече време с леля си Клеър. Обаче Сидни нямаше да се откаже от тези сутрини. Щеше да седи и да чака. Един ден дъщеря й щеше да има нужда от нейния съвет. Сидни ясно си спомняше своите младежки години тук в Баскъм и й се искаше да не бяха такива.
Понякога, когато я обземеше усещането, че се дави, дъхът й секваше. Знаеше през какво преминава дъщеря й дори Бей да не вярваше.
Беше точно преди зазоряване и прозорецът над кухненската мивка беше тъмен. В него Сидни виждаше отражението на Бей. Пристягаше халата си здраво и всеки път усещаше празнина в стомаха си, когато осъзнаваше, че само след няколко години единственото й дете ще бъде зрял човек. Имаше болезненото подозрение, че Бей стои пред някаква празнина и отмести ли се, мракът ще засмуче Сидни. Винаги бе смятала, че ще има още деца. Стараеше се да не мисли за това всеки месец. Смяташе, че ако се прави, че не забелязва календара, може би съдбата ще се засмее и ще я изненада. Но не се получи. През последните няколко седмици Сидни почти бе обезумяла, в обедната си почивка изненадваше съпруга си Хенри в офиса, а вечер му се нахвърляше в мига, в който той си легнеше.
Преди Бей нямаше никакъв опит с майчинството и невинаги вземаше правилните решения за дъщеря си. Искаше още един шанс. Беше останала с Дейвид – бащата на Бей, повече, отколкото трябва. Това беше едно от онези неща, които жените просто предполагат за себе си – че няма да останат след първия удар, че никога няма да позволят детето им да живее в такава обстановка. Обаче способността на една жена да изненадва себе си е много по-голяма от способността да изненадва другите. Сидни беше останала, защото не знаеше къде да отиде. Беше напуснала родния Баскъм осемнайсетгодишна, разрушавайки всички мостове с огъня на своето негодувание, без да има намерение да се връща. Беше намразила репутацията си на една Уейвърли, ненавиждаше всички свои връстници, които я отхвърлиха, и това, че тук никога не може да бъде, каквато иска. Обаче Дейвид също не беше човекът, с когото искаше да бъде. Беше напуснала Сиатъл и Дейвид, когато Бей беше петгодишна. Най-накрая беше осъзнала, че щом толкова е сгрешила в преценката си за живота извън Баскъм, може би е сбъркала и в решението си да напусне града.