Когато стигна пътя, Финиъс Янг вече беше там. Беше висок и слаб, със светлоруса, почти бяла коса и светло-зелени очи. Семейството му не беше от най-изисканите и живееше от другата страна на пътя в имот, осеян със стари коли и гуми от трактори, които използваха за саксии. Семейство Янг бяха известни със своята сила. Вършеха тежката работа в града и имаха здрави гърбове. През годините много от тях бяха работили в мандрата.
Според легендата веднъж на всяко поколение в семейство Янг се раждаше дете с още по-голяма сила и това дете винаги носеше името Финиъс. Беше най-силният човек в града и всички го викаха за почти непосилни неща – да вдига сам стари капаци на кладенци, да измъква огромни камъни от тесни пространства или да сече надвисналите клони на дървета, когато наблизо имаше спящи бебета и не можеха да пуснат електрическа резачка.
Обаче никой не би определил Фин като човек със „страшна сила“. Въпреки името му и очакванията на всички, той не беше най-силният мъж в града. Никой не го караше да мести нищо. От първи клас двамата с Бей всеки ден се срещаха на тази спирка. Майката на Бей стоеше с тях години наред – страхуваше се да ги остави сами край пътя. Родителите на Фин обаче изобщо не се притесняваха. Никой не се осмеляваше да се заяжда с член на семейство Янг, особено ако името му е Финиъс. Някъде към шести клас Бей най-накрая убеди майка си, че с Фин ще се оправят сами.
– Здрасти, Фин – поздрави Бей и спря до него. Дъхът образува облаче пред нея. Тя пъхна брадичка под спортното си горнище с качулка. Никога не си говореха в училище, само тук. Имаха си споразумение за автобусната спирка.
– Здрасти, Бей.
Фин знаеше за писмото, което бе дала на Джош. Всички в училище знаеха. Той поне беше така добър никога да не го споменава. Стояха на студа в успокоителна тишина. По това време сутрин нямаше много движение.
– Е, ще има ли хубава украса на танците по случай Хелоуин утре? – внезапно попита Фин.
– Да. – Бей му хвърли любопитен поглед. – Ти ще ходиш ли?
Той изсумтя и застърга чакъления бордюр с върха на старите войнишки боти на баща си, загинал в Афганистан.
– Аз ли? Няма начин. – Помълча и после продължи: -Рива Алегзандър също е в Комитета по украсата, нали?
– Да.
– Чух я да говори за храната, която щяла да донесе. Ще е вкусна – изрече с копнеж. – Тя е мила.
– Рива? Наистина ли? – Момичето поклати глава, като че ли е разочаровано от него. – Фин!
– О, я стига. Ти можеш да въздишаш по Джош Матисън, а аз не мога да харесвам Рива, така ли? – Физиономията на Бей го накара да продължи: – Извинявай.
– Няма нищо. – Когато извадиш сърцето от гърдите си и го покажеш на всички, не можеш да очакваш никой да не забележи.
– Можем да си помечтаем за нормален живот, нали така? – засмя се Фин.
– Не, Фин, не можем. И не трябва. Така сме си добре! Даже супер – отвърна тя, отново в настроение да важничи. Често й се случваше напоследък.
Преди не беше такава. Винаги беше сигурна къде й е мястото и какво представлява, но напоследък много държеше на това. Понякога се чуваше и сама се дразнеше на себе си. Прекалено много се стараеше. Знаеше го. Ала напоследък трудно контролираше емоциите си. Често плачеше, ядосваше се на майка си без причина. Беше на петнайсет. Така се случва на тази възраст. Но и по това време на годината. Появеше ли се първата слана, всичко щеше да се оправи. Щеше да бъде по-мила с майка си. Да се запише на шофьорски курс. Може би дори Джош Матисън щеше да се влюби в нея и всичко щеше да бъде идеално.
– Искам да живея в твоя свят – рече Фин.
– Какво искаш да кажеш, перко? – Смушка го игриво с лакът. Той беше толкова слабичък, та й се стори, че побутна нещо гъвкаво, например огъваща се сламка. -Ти вече си там.
В петък след училище Бей се запъти към последната среща на Комитета по украсата в училищния гимнастически салон – модерна, смущаващо голяма сграда, в сравнение с която другите три сгради на гимназията в Баскъм изглеждаха като дребосъчета. Преди няколко години ентусиазираните поддръжници на гимназията събраха пари за салона за по-малко от шест месеца. Очевидно имаше много родители с дълбоки джобове и спомени от славните си години, когато са тренирали там. Помещението миришеше на прясна боя, нова гума и пропуснати възможности.
На първата среща на Комитета по украсата след училище преди месец Рива Алегзандър позволи на Бей да представи своята идея за това как трябва да бъде украсен салонът, после я накара да направи списък на нещата, които трябва да се купят, докато другите момичета от комитета говореха за костюмите, които щяха да облекат. На втората среща Бей написа домашното си по химия, докато Рива угощаваше членовете на комитета с храната и напитките, които с майка й щяха да донесат: ронливи сладкиши, които приличаха на разкривени старчески пръсти с филирани бадеми вместо нокти; големи пластмасови съдове с пунш, в който плуваха пластмасови очни ябълки. Прекараха цели два часа, скупчени около лаптопа на Рива и гледаха откъде в „Пинтерест“ е заимствала идеите си.