Когато Рива покани Бей да помага с украсата, намекна, че се надява Бей да уговори леля си Клеър да приготви почерпката. Рива обичаше храната и щеше да й бъде приятно часове наред да обсъжда с Клеър менюто, щяха да намерят много допирни точки, що се отнася до плодови пити, прясна сметана и розова хималайска сол. Обаче Рива не извади късмет. Клеър нямаше време за нищо друго, освен за бонбони.
По това време на годината кетъринговата фирма на Клеър обикновено имаше много поръчки. През октомври почти всяка вечер имаше някакво мероприятие. Бей си спомняше как къщата на Уейвърли ухаеше на тиква през есента. Имаше планини от кленови торти с виолетки, скрити в тях, езера от орехови супи с листа от хризантеми, плуващи отгоре. Но не и тази година. Когато не правеше бонбони, Клеър беше на телефона и говореше за бонбони или приемаше поръчки за бонбони, или пакетираше бонбони. Дори се обаждаха компании, които искаха да откупят „Бонбоните на Уейвърли“. Бей виждаше нещата така – заниманието на Клеър с бонбоните беше като идеалния стол в идеалния цвят на идеалното място в стаята, но направен от неподходящ материал. А когато е сбъркана такава дреболия, хората не си правят труда да я оправят.
Украсите за танците бяха пристигнали през седмицата, затова на последното събиране на комитета щяха да ги закачат. Бей се опитваше да си напише домашното на скамейките, но другите момичета все я прекъсваха, за да я попитат къде трябва да бъде всичко. Накрая тя остави учебниците и се присъедини към тях. Няколко момчета от отбора по футбол – гаджета и кандидат-гаджета – се появиха с тиксо, връв и стълби, откраднати от стаята на чистача.Страшни мъжаги!
Бей стоеше в средата на салона, насочваше ги и се чувстваше като кънкьорка в снежен глобус, която непрекъснато се върти. Беше хубаво. Винаги имаше представа как трябва да изглеждат нещата в готов вид, когато всичко си е на мястото, и беше вълнуващо, когато успяваше да го осъществи на живо.
Отначало не разбра, че всички са притихнали. Музиката от лаптопа на Рива все още гърмеше. Бей се любуваше на осветената топка, която висеше от стоманените греди. Беше покрита с изрезки от хартия, които хвърляха сенки по стените и им придаваха вид на тъмна гора. Край нея висяха лъскави хартиени прилепи, които гонеха пълни луни, направени от увити с фолио топки от пуканки. Учениците можеха да се пресягат и да ги откачат от връвчиците. Накрая се огледа и установи, че всички са вперили очи във вратата на салона.
Там стоеше Джош Матисън, а около раменете му се виеха клъбца дим, видими само за Бей. За малко да притисне ръка към сърцето си, но се спря и вместо това се престори, че се почесва по врата.
И той изглеждаше озадачен, че всички мълчат.И тогава видя Бей.
Бей прокле глупавата си бележка. Отне й седмици да я напише. Още в първия ден от новата учебна година през август тя видя Джош в коридора и неочаквано във вените й сякаш потече мед. В бележката беше написала всичко най-пламенно и искрено. Беше описала чувствата си възможно най-добре, макар да не беше сигурна, че се е справила. Обеща му да го чака на стълбите пред училище всеки ден, за да поговорят, ако той пожелае някога - което все още правеше с риск да закъснее за работа при леля си Клеър следобед, но не можеше да се сдържи.
Странно, но когато му даде бележката – пред всичките му приятели, което не биваше да прави – изобщо не й хрумна, че няма да й повярва.
Трябва да му се признае– Джош се усмихна от вратата на салона.
– Чудех се къде са се дянали всички – заговори той с дълбокия си ясен глас като поток в тъмна пещера.
– По-късно ще дойдем у вас – отвърна Рива и бързо пристъпи напред.
Все едно вече си беше облякла костюма. Харесваше бухнали поли и връзваше пъстри шалчета на кръста си.
Очите й придаваха леко екзотичен вид като на циганка въпреки светлия й, златист цвят на кожата. У нея имаше нещо ексцентрично, което я правеше най-странната сред групата, тази, на която се ядосваха най-често и която биваше изключена от разговорите дни наред поради проява на някаква злоба от страна на момичетата.
– Искаш ли да останеш и да помогнеш с украсата? -добави Рива, но въпросът й прозвуча неискрено, защото ако желаеше присъствието му, щеше да го попита по-рано. Ала не го попита. Заради Бей. Джош я избягваше и приятелите му го знаеха. Неговото мнение ги интересуваше. Джош беше футболна звезда, вицепрезидент на класа и според суперлативите на възрастните имаше най-големи шансове да преуспее – само заради фамилията си, подозираха някои. Ала те забелязваха единствено колко идеален, красив и сговорчив е той. Не виждаха колко е нещастен.