– Не – отговори Джош. – Не ме бива в тези неща. Само ще погледам.
Всички се опитваха да се държат нормално, демонстрираха уважение към Джош и все пак се стараеха да не обидят Бей, за да не избяга и да ги зареже насред работата. Имаха нужда от нея. Всички гимназии в окръга бяха поканени на събитието – трябваше да бъде нещо специално, трябваше да бъде най-доброто, за да се хвалят пред съперниците си.
Ала Бей никога нямаше да го направи – никога нямаше да избяга от себе си.
Беше толкова мъчително и странно, че всички, най-вече Бей, си отдъхнаха, когато приключиха и си тръгнаха, а Джош остави след себе си диря от сажди, които ветрецът издуха.
Трета глава
Бей крачеше към къщата на леля си в спускащия се мрак, понеже тъкмо беше изпуснала последния автобус заради срещата. Днес не й се тичаше, както обикновено, когато нямаше търпение да стигне до къщата на Уейвърли. Вървеше бавно, гледаше залязващото слънце и си мислеше за Джош, а листата по тротоара шумяха под краката й. Когато си се представяше с него, виждаше сняг, затова може би тази зима нещо щеше да се случи. Сигурно трябваше да бъде търпелива. Отдавна беше разбрала, че понякога е нужно време нещата да се подредят, затова се бе научила да чака. Само да го нямаше този копнеж, който понякога усещаше като болка. Никой не я беше предупредил, че ще бъде така. Цяло чудо бе, че хората изобщо се влюбват.
– Здравей отново.
Тъкмо беше стигнала до къщата на семейство Уейвърли. Спря на тротоара и се обърна. Отсреща видя възрастния мъж със сивия костюм, когото беше срещнала предния ден в парка в центъра на града. Сега не носеше куфар.
Бей се усмихна изненадано.
– Виждам, че сте открили Пендланд Стрийт.
– Открих я. Благодаря ти.
– На гости ли сте на някого?
– Всъщност да – отвърна той.
Момичето за миг се разсея от светлините по случай Хелоуин, които примигваха в двора на госпожа Краноуски зад него – оранжеви лампички, оплетени в чемширените й храсти, и парцаливи светещи в тъмното призраци, които висяха от високия клен. Украсата очевидно беше стояла складирана някъде, защото Бей надушваше миризмата на нафталин дори от отсрещния тротоар. Възрастният териер на госпожа Краноуски, Едуард, беше на прозореца отпред и неистово лаеше по непознатия.
Когато Бей извърна очи към мъжа – бяха минали само няколко секунди, от него нямаше и следа.
Едуард престана да лае, объркан също като нея.
Бей сключи тъмните си вежди и бавно се отдръпна назад, после хукна към къщата. Стрелна се нагоре по мокрия склон, забърза към входната врата и на влизане погледна през рамо в очакване мъжът да я е проследил.
Първата слана тази година щеше да падне на Хелоуин и това правеше нещата още по-странни.
В къщата на семейство Уейвърли беше ден на бонбоните от рози и ароматът им се разнасяше, макар че кухнята вече беше затворена. Ухаеше така, сякаш някъде в стените има тайна градина.
Етикетите на всички буркани с бонбони от рози гласяха:
Розите ни носят спомен за отминала любов, опитай и ще си разбрал за кого си някога мечтал.
Бей си пое дълбоко въздух и раменете й се отпуснаха. Обаче отново се напрегна, когато леля й се появи на стълбите. Беше по халат и очевидно се приготвяше да излиза.
– Бей? – попита Клеър. – Какво има?
Момичето се отдръпна от входната врата.
– А, нищо. Просто видях възрастния мъж, когото срещнах и вчера. Попита ме къде се намира Пендланд Стрийт.
– Улицата е известна.
– Просто ми се стори странен. Носеше лъскав сив костюм, като на търговски пътник може би.
– Здрасти, Бей! – провикна се Марая, докато тичаше надолу по стълбите покрай Клеър. Имаше кафяви очи и къдрава кестенява коса като баща си. Косата й беше разпиляна, сякаш някой нежно прокарваше пръсти през нея дори когато Марая кротуваше.
– Здрасти, хлапе – отвърна Бей и я прегърна. – Имам да пиша домашни. А ти?
– И аз.
– Хайде да ги напишем заедно в дневната.
Докато Бей влизаше в дневната с раничката си, за малко да не забележи физиономията на Клеър, която издаваше, че може би човекът със сребристия костюм не й е непознат.
Сидни пристигна малко след като момичетата се бяха настанили на пода в дневната с домашните си. Тъкмо беше свършила работа и изглеждаше красива както винаги. Неизменният сладникав аромат на лак за коса се носеше около нея, сякаш беше обгърната от лека мъгла. Косата й изглеждаше малко по-червена в сравнение със сутринта. Промяната ставаше все по-забележима. Сидни бавно, но сигурно се превръщаше в червенокоска.