Мислеше колко й се иска Джош Матисън да я обича така, както татко й обича майка й, а чичо й обича леля й. Сестрите Уейвърли се бяха омъжили за толкова непоколебими и нормални мъже, колкото те бяха непостоянни и особени. Съпрузите им ги обичаха, както астрономите обичат звездите, обичаха стаеното обещание и съзнаваха, че в тях винаги ще има нещо загадъчно.
– Иска ми се да можеш да ми кажеш какво да правя, дръвче.
Стори й се, че вижда слабо раздвижване в клоните, лекичко потрепване, както очите потрепват под клепачите, когато сънуваш.
Може би и на дървото му се искаше.
Ръсел Залер закъсня за следобедния чай в странноприемницата на Пендланд Стрийт, но го направи нарочно. Най-добре беше да не го виждат прекалено много хора, а пък гостите на странноприемницата така или иначе не бяха местни. Не можеха да му кажат нищо полезно относно онова, което го интересуваше.
Андрю, собственикът и брат на Ан Ейнсли, беше на рецепцията, когато Ръсел се върна от разходката си. Ан разчистваше съдовете от столовата след чая. Усмихна му се, когато го видя. Зъбите й бяха криви и жълти, но без притеснение винаги се усмихваше и ги показваше.
– Здравейте, господин Залер. Пропуснахте чая – обади се Андрю от рецепцията. Беше дебел мъж, но движенията му бяха бавни и някак птичи, лактите му винаги бяха долепени до тялото, а стъпките му бяха шумни. Съдейки по позата му на стола зад бюрото с ръце, положени върху закръгления му корем, Ръсел предположи, че Андрю е излапал остатъците от следобедния чай.
Ръсел все още не беше плащал, дори не беше представил личната си карта, но Ан очевидно се беше справила с това. Брат й нямаше представа. Андрю Ейнсли обаче беше заинтригуван от Ръсел. Сигурно се чудеше дали не е някакъв богаташ. По време на закуската го беше засипал с въпроси, вероятно обмисляйки дали заслужава снимка на стената. Ръсел му беше разказал историята, която най-често пробутваше – че е пенсиониран бизнесмен от Бът, Монтана, който е на почивка.
Ако някога го попиташе какъв е бил бизнесът му, щеше да отговори, че е притежавал завод за производство на щифтове за перфорирани табла. След това интересът на повечето хора секваше.
– Изгубих представа за времето, докато разглеждах прекрасния ви квартал – отвърна Ръсел. – Има една къща, която е доста необикновена. Онази жълтата с кулата, на ниския хълм.
– Къщата на семейство Уейвърли – каза Андрю и махна презрително с ръка. – Първата къща, която са построили в квартала. Тази странноприемница, домът на семейство Ейнсли, е построена от прадядо ми само седем години по-късно. Къщата ни все още притежава оригиналните си...
– Уейвърли – прекъсна го Ръсел. – Името ми звучи познато.
Другият мъж се намръщи.
– Да, ами те са странни птици. Не са много общителни. – Телефонът иззвъня и той се наклони напред, за да го вдигне, като неволно изсумтя.
Ръсел забеляза, че Ан му прави знак, сочейки към кухнята. Тя събра последните чинии и чаши и той я последва през тъмната спретната столова към малката кухня. Насред помещението имаше голям дъбов плот, осеян с трохи и брашно, където жената очевидно беше приготвяла храната за следобедния чай.
Стомахът му изкъркори. Сутринта Ан се беше погрижила да му осигури голяма порция бъркани яйца, бекон и боровинки, но оттогава не беше хапвал нищо.
Богатата закуска беше в резултат от събитията предната нощ. Когато реши, че всички са заспали, Ръсел се промъкна долу, като преди това беше запомнил къде проскърцват стълбите и старите дъски на пода. Влезе в кухнята за храна, но Ан беше там и пушеше в тъмното до прозореца, който беше открехнала, за да излиза димът.
Когато той влезе, тя се пресегна и включи лампата.
Понеже такива неща се случваха – а той винаги предвиждаше всяка възможност – беше скрил старата си, скъсана пижама под тежкия копринен халат с индийски десен и златист колан с пискюли по краищата. Придаваше му елегантен и старомоден вид. Беше използвал халата в ролята си на Великия Бандити, след като истинският Бандити беше починал при загадъчни обстоятелства. Вероятно беше пийнал повечко и си беше ударил главата в камък на онова поле в Северозападен Арканзас. Или пък камъкът е бил хвърлен от неизвестен нападател. Истинският Бандити имаше много врагове сред хората, които работеха на панаирите. Ръсел бе едно от многото момчета, които той приемаше в караваната си в безлунните нощи, за да прави неща, за които никой не говореше.
След като Ръсел влезе в кухнята предната нощ, Ан го нагости със салата, сирене и бира. В замяна той я удостои с историята как като момче видял една сергия за люта наденица да пламва. Миризмата на печена наденица привлякла всяка дива котка и всяко улично куче в града към централната алея на панаира. Събрали се стотици животни, толкова много, сякаш газиш през пясъци. В града не знаели какво да правят. Ръсел довери на Ан как хрумнала гениалната идея да оградят алеята и да я превърнат в приют за животни. И до днес, рече й той, деца на всякаква възраст посещават приюта, за да хвърлят пръчки на кучетата и да се порадват на котките.