– Тестена примадона – повтори Бей. – Харесва ми.
– Омръзна ми от този хляб. Нямам търпение да дойде следващият семестър, когато ще работим с месо. Какво пише на тениската ти днес? – попита Бъстър. Бей му показа и той прочете: – „Тепърва ще отлагам.“ О, моля те! Сигурно си написала домашното още преди да слезеш от автобуса. Планираш ли нещо голямо за уикенда? Чух, че в събота в училището ще има танци за Хелоуин. Ще ходиш ли с някой специален? – Той изви вежди, на едната от които имаше пиърсинг.
Бей усети как лицето й пламва, затова се обърна и прекоси кухнята. Изми си ръцете и си сложи престилка.
Клеър я наблюдаваше, но нищо не каза. Бей се разбираше без думи с леля си, не като с майка си. Клеър усещаше настроението й, без да се налага тя да обяснява. Преди два месеца, когато Бей влезе в кухнята след първия си ден в десети клас от първата си година в гимназията след ада на прогимназията, Клеър разбра, че нещо се е случило. И майката на Бей разбра, но някак смътно. Леля й веднага мина на въпроса и попита кой е той.
– Няма никой специален – отвърна Бей на въпроса на Бъстър, без да го поглежда. – Само помагам с украсата за танците.
– Имаш такова лице, а момчетата не си падат по теб – изцъка той. – Не го разбирам.
– Ако беше местен, щеше да разбереш – рече момичето.
– О, моля те. Всички в този град казват, че трябва да си роден тук, за да разбираш нещата. Аз разбирам много. Човек е толкова странен, колкото иска да бъде. Добре – обърна се Бъстър към Клеър, докато сваляше престилката си, – след като подкреплението дойде, отивам да поема смяната си в магазина.
– На колко места работиш сега? – попита го Бей.
– Само на три.
– И все пак имаш време за срещи?
Той отегчено завъртя очи.
–Не е толкова трудно. Чао, момичета! – каза на излизане от кухнята. След секунди го чуха да се провиква: -Входната врата пак не се отваря! В капан съм! Ще умра в тази къща, без да съм познал истинската любов! О, чакай, отвори се. Смажете й пантите!
Вратата се затвори и Клеър се обърна към Бей:
– Мислех си, че мога да ти приготвя нещо, за да го дадеш на момчето, което харесваш – заговори тя, като внимаваше да не спомене името му. – Мога да направя курабийки с мента и чай със сироп от орлови нокти. Ментата ще проясни мислите му, а орловите нокти – погледа му. Тогава със сигурност ще те забележи.
Бей поклати глава, макар че го беше обмисляла хиляди пъти, понякога просто защото искаше леля й да приготви нещо различно от бонбони.
– Съмнявам се да изяде нещо, което ще му дам. Ще знае, че идва от теб.
Клеър кимна разбиращо, макар че изглеждаше леко разочарована.
Изведнъж Бей притисна ръка към гърдите си, сякаш не издържаше повече, сякаш там вътре имаше възел, стегнал гръдния й кош. Понякога дори изпитваше истинска физическа болка.
– Винаги ли е така?
– Трябва да поговориш с майка си – отвърна простичко Клеър. Тъмните й очи бяха спокойни и състрадателни.
Макар да бяха различни на външен вид, по характер и във всичко, Клеър и майката на Бей разговаряха всеки ден. Понякога, когато влизаше в дневната у дома, Бей заварваше майка си Сидни да прелиства списание, опряла телефона до ухото си, без да говори. От другата страна също не се чуваше нищо.
– С кого говориш? — питаше Бей.
– С Клеър – отговаряше майка й.
– Защо не казваш нищо?
– Просто прекарваме малко време заедно – свиваше рамене майка й.
Сестрите Уейвърли не бяха близки като деца, но сега бяха неразделни, както често се случва на зряла възраст, когато разбереш, че семейството всъщност е въпрос на избор. Бей не знаеше много подробности от детството им. Обаче от това, което беше дочула през отворени прозорци и скрита зад диваните като малка – само така можеше да узнае нещо наистина интересно – разбра, че те на практика са били сирачета. Майка им, необуздана и изгубена душа, ги довела тук, в къщата на Уейвърли, когато Клеър била на шест, а майка й – новородена. Баба им Мери ги отгледала. Клеър с лекота приела всичко, свързано с Уейвърли, но Сидни дълго не се примирила, че не е съвсем обикновена.
Майка й наистина беше необикновена, ала самата Бей все още не беше сигурна, че го приема. Това беше една от многото причини да се чувства по-близка с леля си.
Както и да е, беше само въпрос на време Клеър да каже на сестра си за момчето.
– Не мисля, че мама ще разбере – каза Бей.
– Ще разбере. Повярвай ми.
– Ти ме познаваш по-добре от нея.
– Не е вярно – поклати глава леля й.
Бей се обърна, за да погледне през прозореца над мивката. Градината отзад имаше висока ограда от ковано желязо, обрасла с пълзящи орлови нокти, на места с дебело половин метър стебло и с остри връхчета като в старо гробище. Бей не виждаше дървото, но знаеше, че е там. Това винаги й носеше успокоение.