Клеър се обади да продиктува на Сидни списък с покупки и след малко се появи Бей. Донесе торбите и кутиите с храна, с които я беше докарала майка й, защото имаше да свърши още нещо, но скоро и тя щеше да се върне да помага.
Бъстър пристигна малко след това, видимо изтощен и объркан.
– Никога не работя в събота. Какво има? – попита той, оглеждайки храната по плотовете, където обикновено имаше бонбони. – Да не би да сънувам? Сънувам, нали? Със сигурност сънувам!
Клеър го беше извикала да помогне с подготовката, но и защото той заслужаваше да знае.
– Това е първата слана – обясни тя. – Отказвам се от бонбоните и отново се заемам с кетъринга. Реших, че трябва да ти кажа.
– Крайно време беше – промърмори той. – Кой да предположи, че можеш да приготвиш всичко това?
Клеър се усмихна и огледа кухнята:
– Баба ми Мери.
Петнайсета глава
Скъпи Джош,
Знам, че досега не сме говорили, но ти сигурно вече знаеш коя съм. Аз съм Бей Уейвърли, момичето, което знае къде е мястото на всяко нещо. Готино звание, нали? Прави ме малко особнячка. И наистина съм. Но това е друга работа.
Както и да е, имал ли си някога усещането, че чакаш нещо? Аз да. Имам го през цялото време. Непрекъснато чакам нещата да се подредят, да си застанат по местата, та най-сетне да мога да си поема дълбоко дъх. Когато те видях в коридора през първия учебен ден, изпитах точно това усещане. Не знам как или защо, но знам, че по някакъв начин мястото ми е с теб. Просто искам и ти да го знаеш. Няма да се мотая край теб и да изисквам да ми обърнеш внимание. Не очаквам нищо от теб. Но ние цял живот търсим парченцата от пъзела, който ще ни даде по-ясна представа за самите нас, за това къде трябва да отидем и кои трябва да бъдем. А аз намерих теб. Не мога да ти опиша какво облекчение изпитах. Не е ли облекчение? Въпреки всички неизвестни в живота си ние поне знаем това. Тук съм, ако имаш нужда от мен. Ще те чакам на стълбите пред училище следобед, докато мога, ако ти се говори.
Искрено твоя,
Бей
Джош прочете писмото толкова пъти, че гънките вече изтъняха и щяха да се скъсат. Лежеше в спалнята си, все още обзаведена по претенциозния начин, който майка му беше наложила, когато той беше по-малък: легло от бели дъски, завивка на бели и сини райета, големи букви ДЖ над леглото. Ако не беше разхвърляното му бюро с компютъра и футболните плакати и купи, стаята щеше да изглежда като в проспект за недвижими имоти.
Сигурно вече знаеш коя съм.
Разбира се, че знаеше. Джош отдавна беше изслушал лекцията „и през ум да не ти е минало да си с нея“. Първо от майка си, после от баща си, който не знаеше, че майка му вече го е предупредила. Да, ясно, схващаше. Семейство Матисън нямат вземане-даване с Уейвърли. Както не смесваш лепило и кетчуп, каза баща му, извор на нелепи сравнения.
Джош я виждаше из града, откакто се помнеше. Тъмната й коса като буреносен облак непрекъснато се ветрееше след нея, защото тя като че ли постоянно тичаше. Обаче стоеше на разстояние, а и Бей изглежда не го забелязваше – до първия учебен ден в гимназията. И тогава се вдигна шумът с бележката.
Беше й разказал за нещастието си повече, отколкото на всеки друг. Не можеше да повярва, че сподели как си ляга в девет. Тя обаче изглежда нямаше нищо против. Беше много спокойна. Докато седеше до нея, светът някак добиваше смисъл. Не ходи в „Нотр Дам“. Не работи с баща си. Ако искаш, отиди да работиш на футболното игрище в Хикори. Само не се определяй с нещата, които не желаеш да бъдеш. Определяй се с онова, което искаш да бъдеш.
Затова ли родителите му не искаха той да общува с Уейвърли? Защото те внушаваха на хората, че наистина имат избор? Защото можеха така да те омагьосат, че да повярваш в щастието?
Искаше му се да не се беше сближавал с нея. Знаеше, че така биха желали родителите му. Само че сега не бяха тук. Отидоха при брат му Пейтън в колежа, а после заминаха на пътешествието по случай годишнината от сватбата си. Щяха да отсъстват цял месец. Никога не биха оставили брата на Джош, Пейтън, сам вкъщи. И с основание. Пейтън беше популярен и буен – беше господар на света. Ако родителите им отсъстваха цял месец, докато Пейтън учеше в гимназията, той щеше да вдига купони, да бръкне в барчето с алкохола и да надуе корема поне на двеста момичета (по собствените му думи). Родителите им винаги твърдяха, че Джош е по-отговорният. Това го дразнеше. Брат му, който беше висок и имаше широките рамене на баща им, веднъж го притисна към тревата в задния им двор и не престана да му се подиграва: „Хубавецът на мама!“. Хубавецът на мама правеше каквото му кажат.Хубавецът на мама трябва да свири в момчешка група, нали така?