– Трябва да ти кажа нещо – обърна се Бей към майка си.
Сидни замълча, както казваше нещо на Клеър, и двете се извърнаха към Бей.
– Онзи старец... видях го вчера следобед – призна момичето. През целия ден пазеше тайната си, но вече трябваше да се издаде и може би, ако го признаеше сега, щеше да усети онова освобождение, онова щастие, което първата слана винаги й носеше. Още не го усещаше, но цяла вечер чакаше. Скоро всички щяха да се приберат у дома, първата слана щеше да се е стопила, а по това време нещата им винаги се оправяха. Така ставаше. – Хрумна ми, че сигурно е отседнал в странноприемницата на Пендланд Стрийт, и отидох там. Заминаваше от града заедно с Ан Ейнсли. Попитах го за майка ви.
– Говорила си с него? – изненада се майка й. – Самичка?
– Само за минутка. Той много бързаше. Попитах го и той каза, че доколкото знае, Клеър е дъщеря на Лорълай. После го попитах каква е била дарбата на Лорълай.
Сестрите се спогледаха, смълчани и неподвижни, застинали като камък.
– Каза, че била скрежът. Можела да замразява нещата.
Едва доловима усмивка разтегли устните на Сидни.
Обаче Клеър изглеждаше объркана.
– Скрежът е бил нейната дарба? – повтори. – Не разбирам. Какво означава това?
– Помня – обади се Сидни. – Не помня много, но това го помня. Как издухваше снежинки от дланта си посред лято.
– Иванел, ти знаеше ли? – попита Клеър.
Старицата поклати глава. Цялото й тяло сякаш беше погълнато от грамадното й палто – приличаше на купчина дрехи върху стола до Бей.
– Може да се е случвало, след като изяде някоя ябълка. Дървото винаги е обичало Лорълай.
Клеър се озадачи:
– Скреж значи. Това е удивително дори за една Уейвърли.
Сидни изгледа дъщеря си и отсече:
– Наказана си за още една седмица.
– Моля? – смая се Бей. – Защо?
– Знам, че съм те учила да не го правиш – да не говориш с непознати.
Момичето завъртя отчаяно очи и се прегърби на стола си.
– Мамо, петнайсетгодишна съм.
– Петнайсетгодишна и наказана.
Иванел се изкиска.
– Забравила бях колко ми е приятно тук с вас, момичета. Това ще ми липсва, когато си отида.
Фред изведнъж се изправи, за да се пораздвижи, както обясни, но всички знаеха, че не обича Иванел да говори за смъртта. Той се приближи към Тейлър и Хенри.
Обзе ги меланхолията, докато Марая, която беше до дървото и правеше снежни ангели в цветчетата, неочаквано се изкиска и каза:
– Най-добрата ми приятелка казва да не бързаш толкова да си ходиш, Иванел. Имаш още неща да вършиш.
– Скоро установихме, че Ем не е истинска – обясни Иванел на всички.
И всички край масата възкликнаха:
– Аххх! – Все едно това си беше съвсем логично.
– Истинска е – възрази Марая, оскърбена от това твърдение. Изправи се и вдигна ръце. – Просто не я виждате.
Дървото се пресегна и нежно положи корона от цветове върху главата на Марая. Тя дори не забеляза.
Както винаги Бей застана на страната на братовчедки си.
– Разкажи ни повече за тази Емили – подкани я тя и й махна да се приближи.
– Коя Емили? – попита Марая и се запъти към масата.
– Ем не е ли съкратено от Емили? – попита Бей и я прегърна. Обичаше това хлапе. Никой не умееше да бъде себе си толкова добре, колкото Марая – с вълшебство или без вълшебство.
– Не, казва се Мери – отговори детето. – Аз просто я наричам Ем. Като буквата „М“. Твърди, че съм кръстена на нея.
Изведнъж всички се умълчаха. Дори гласовете откъм улицата утихнаха.
– Баба Мери? – попита най-накрая Клеър. Плъзна поглед към Тейлър, за да види дали чува. Не чуваше. -Тя тук ли е?
Снижи глас, сякаш искаше да го запази в тайна – тази невероятна нова връзка, която сега имаше между нея и дъщеря й, само между тях двете. Марая сви рамене:
– Казва, че винаги е била тук.
Иванел се плесна по коляното.
– Браво, Мери! Открай време умееш да пазиш тайна!
Сидни се приведе към Клеър и й прошепна:
– А ти се притесняваше, че Марая не е Уейвърли.
– Казва да не се притесняваш за дневника с Карл - продължи Марая. – Там била писала само колко много го обича, а когато престанала да го обича, зачеркнала всичко.
– Попитай я коя от нас е смокинята и коя е пиперът - побутна Сидни Клеър с лакът, все още шептейки.
– Защо ти не я попиташ? – възрази Клеър на сестра си и пред очите на Бей двете се превърнаха в спорещи момиченца. – Тя е тук.
Сидни вирна брадичка.
– Просто те е страх, че ще определи теб като пипера.
– Ясно е, че съм смокинята.
Бей се усмихна – беше доволна, че всички са спокойни и щастливи. Можеше да почака. Това й стигаше.
– Вече я няма – оповести Марая. – Каза, че на вратата има някой.
Иванел кимна, като че ли това й се струваше смислено.