– Извинете – провикна се към нея той, – бихте ли ми казали къде е Пендланд Стрийт?
Тя посочи на запад, той й благодари, вдигна куфара си и изчезна. Най-добре е да останеш загадка за някои хора. Объркването винаги е най-добрият изход от трудна ситуация. Всеки фокусник, който си разбира от работата, знае това.
Той откри лесно улицата и бавно тръгна покрай несиметрично разположените стари къщи. Достатъчно прилични, предположи. Обаче кварталът не му вдъхна надежда, че тук ще спечели повече пари, отколкото вече бе пресметнал.
Нямаше представа къде ще отседне. Никога нямаше. Често нощуваше в паркове или в някоя горичка. Обаче костите му вече не бяха същите. Напоследък копнееше за нещо по-меко. По-меки седалки, по-меки легла, по-меки мишени. А тук във въздуха витаеше студ, който не му харесваше. Не беше достатъчно бърз, за да избегне студения допир на есента, която неотклонно се спускаше от север и сковаваше ставите му.
Спря по средата на извитата улица. Краката вече го боляха, защото, макар че обувките му бяха излъскани до блясък и блестяха на слънцето, подметките бяха скъсани и той усещаше всяко камъче, на което стъпеше.
Погледна нагоре и забеляза, че е спрял пред къща с голяма табела на моравата отпред, която гласеше „Историческата странноприемница на Пендланд Стрийт“.
Погледна номера на адреса. Едва през девет къщи от мястото, където живееше последната му набелязана мишена. Наистина беше случайност. Може би нещата се подреждаха.
Вместо да отиде до нарочената къща, за да я огледа, което така или иначе беше по-добре да направи под прикритието на нощта, той тръгна по тротоара към странноприемницата. Къщата беше боядисана в розово и имаше брикови кепенци. Безвкусният перваз на арките беше бял, както и верандата. На всяко стъпало към верандата, имаше поне четири тикви, различни по размер и цвят: някои бяха бели, а една дори беше лилава. В урна до вратата имаше суха трева. Някой се беше престарал с есенната украса.
Отвори вратата, на която висеше венец от кучешко червено грозде, и влезе.
Изглеждаше като повечето стари къщи, превърнати в странноприемници: с полирано тъмно дърво, дневна отляво, помещение за хранене отдясно и стълбище към горния етаж. Във фоайето имаше рецепция. И още тикви, аранжирани сушени лунарии и японски хартиени фенери. Освен това някой се беше отнесъл сериозно и към курса си по икебана.
Той пусна куфара си на земята и се огледа. Тази вечер тук нямаше никого. Сигурно не предлагаха вечеря на гостите си. Обаче щом имаха столова, явно предлагаха закуска или обяд, следователно и кухня, която той тихичко може да претършува. Не беше ял от часове. Позвъни на рецепцията и зачака, изучавайки снимките на стената. Повечето бяха на надут и превзет мъж на около шейсет, който се здрависва явно с местните важни клечки.
Ала не мъжът от снимките се появи от стаичка зад стълбището.
Беше ужасно слаба. Заприлича му на акробатката Гретел, която познаваше навремето. Жената беше към шейсетте. Косата й бе боядисана в тъмнокестеняво и кожата й имаше нездравия цвят като на човек, който пуши по две кутии цигари на ден. Очите, вероятно единствената й красива особеност на младини, бяха наситен озелени. Той веднага я прецени. Беше жена, която отдавна е разбрала, че нейната приказка няма да завърши щастливо. Ала като всички разочаровани жени тя все още вярваше в този край, макар да знаеше, че е предопределен за друга.
– Мога ли да ви помогна с нещо? – попита тя вяло. Вонеше на цигари.
Той се усмихна и задържа погледа й. Беше по-възрастен от нея с двайсет години, но знаеше, че все още притежава изискана привлекателност. Косата му беше гъста и прошарена, а очите му – необикновено светлосиви. Хипнотични очи, единствената причина да му позволят да остане с „Пътуващия панаир на сър Уолтър Трот“, когато майка му изчезна. Е, една от причините.
– Бих искал да наема стая.
Тя се обърна към компютъра и мониторът му светна, след като помести мишката.
– Имате ли резервация?
– Не, за съжаление.
Погледна го раздразнено.
– През есента идват много туристи, за да се любуват на листата. Всичко е резервирано. Съжалявам.
Той леко се приведе и демонстрира одобрението си към нейното старание да начерви устните си.
– Бихте ли направили изключение за един уморен пътник? Идвам от далече.
Тя го погледна смаяна, сякаш такова поведение бе неочаквано. Неочаквано, но не нежелано. Не беше сбъркал в преценката си. Рядко грешеше.
– Брат ми сигурно ще откачи – отвърна тя, а ръката й се стрелна към яката на бялата й блуза с емблемата на странноприемницата, избродирана на гърдите.
– Нещо ми подсказва, че вие знаете как да се оправите с това – каза той с усмивка. Показа й, че е забелязал, че тя не носи венчална халка, като впери поглед в ръката й, която си играеше с яката. – Винаги съм смятал, че най-умните хора не са тези, които командват, а онези, които им позволяват да си мислят, че командват. По-голям ли е брат ви?