На другия ден времето беше приятно и топло. Слънцето грееше, птиците пееха. Неочаквано му се прииска да отиде в Лондон. Ден, подходящ за разходка по Бонд Стрийт, където щеше да наблюдава минувачите. Ден, в който можеше да отиде при шивача си, да се подстриже, да яде до насита стриди в любимото си ресторантче. Ето че се бе излекувал от простудата. Предстояха му приятни часове. Можеше дори да отиде на някое дневно представление.
Денят мина без произшествия, спокойно, без умора, точно както го бе предвидил. Едно разнообразие в монотонния ритъм на живота извън града. Когато се прибираше с колата към седем часа, вече с нетърпение очакваше питието и вечерята си. Беше толкова топло, че нямаше нужда от палто дори сега, след като слънцето бе залязло. Махна с ръка на селянина, който мина покрай портата точно когато той вкарваше колата в двора.
— Прекрасен ден — провикна се.
Човекът кимна, усмихна се.
— Такива ще са повечето дни отсега нататък — извика в отговор селянинът. Симпатичен човек. Двамата се бяха харесали още от онова време през войната, когато караше трактора.
Прибра колата в гаража, изпи едно уиски и после реши, докато чака вечерята, да се разходи из градината. Как се бе променило всичко през тези слънчеви часове. Бяха цъфнали няколко нарциса — жълти и бели, живият плет се бе разлистил. А пъпките на ябълките се бяха отворили и те бяха отрупани с цвят. Приближи се към любимото си дръвче и докосна листенцата. При допира те нежно погалиха пръстите му. Внимателно разтърси една клонка. Цветовете се държаха здраво и не падаха. Уханието им все още едва се долавяше, но след ден-два с малко повече слънце и може би някой и друг дъждец то щеше да се разнесе от всеки цвят и да изпълни въздуха — нежно, ненатрапчиво. Ухание, което човек сам трябваше да открие, както правеха пчелите. Веднъж откриеш ли го, то остава с теб завинаги, съпровожда те навсякъде, примамливо, успокояващо и нежно. Той погали дръвчето, слезе по стъпалата и се прибра в къщата.
На следващата сутрин, докато закусваше, на вратата на трапезарията се почука и прислужницата каза, че Уилис е отвън и иска да говори с него. Той покани Уилис да влезе.
Градинарят изглеждаше притеснен. Значи пак някакви неприятности.
— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — каза той, — но тази сутрин имах разговор с мистър Джаксън. Оплаква се.
Джаксън бе фермерът, който притежаваше съседните ниви.
— От какво се оплаква?
— Казва, че съм хвърлил дърва през оградата в неговата нива и оттам минала кобилата с жребчето и то се осакатило. В живота си не съм хвърлял дърва през оградата, сър. Доста неприятно се държа, сър. Говореше за цената на жребчето и че това можело да му попречи да го продаде.
— В такъв случай ти, надявам се, си му казал, че това не е вярно?
— Казах му, сър. Но работата е там, че някой наистина е хвърлил дърва през оградата. Той ми показа самото място. Точно зад гаража. Отидох с мистър Джаксън и те бяха там. Видях ги, сър. Помислих си, че е най-добре да дойда при вас, преди да говоря по този въпрос в кухнята, защото иначе нали знаете как става, ще се получат неприятности.
Той усети настойчивия поглед на градинаря. Не можеше да се измъкне, разбира се. А и поначало грешката беше на Уилис.
— Не е необходимо да говориш за това в кухнята, Уилис. Аз хвърлих дървата. Ти ги донесе, в къщата, без да съм те молил, и от тях взе, че ми загасна огънят в камината, стаята се изпълни с дим и това ми опропасти цяла една вечер. Бях направо вбесен и ги изхвърлих през оградата. А ако жребчето на Джаксън се е осакатило заради тях, извини му се от мое име и му кажи, че ще му платя обезщетение. Искам само да не носиш повече от тези дърва в къщата.
— Няма, сър. Разбрах, че не сте ги харесали. Ала все пак и през ум не ми мина, че ще ви ядосат толкова много, та чак да ги изхвърляте.
— Изхвърлих ги, и точка.
— Да, сър. — Той се канеше да си тръгне, но преди да излезе от трапезарията, спря и каза: — Все пак, не мога да разбера защо тез дърва не са искали да се разпалят. Занесох едно, малко дръвце на жената и то така хубаво се разгоря в нашата кухня, направо пламтеше.
— Тук обаче не горяха.
— Е, затова пък старата ябълка си наваксва за откършения клон, сър. Видяхте ли я тая сутрин?
— Не.
— Това слънце вчера я е съживило, сър, а и нощта беше топла. Каква приятна гледка е сега ябълката, цялата е в цвят. Трябва да я видите.
Уилис напусна стаята и той продължи да закусва. След малко излезе на терасата. Отначало не тръгна нагоре към ливадата, зае се уж с други, неща, реши да извади навън тежката градинска пейка, тъй като времето вече се оправяше. После взе ножици и подкастри розите под прозорците. И все пак най-накрая нещо го привлече към дървото.