Бе точно така, както каза Уилис. Дали от слънцето, от топлината или от меката спокойна нощ, той не знаеше, но малките кафяви пъпки се бяха пукнали, бяха се разтворили и, сега образуваха над главата му необикновен облак от бели, влажни цветове. Той ставаше все по-плътен към върха на дървото, а цветовете бяха така притиснати един до друг, че напомняха на топки подгизнал памук. Цялата корона на дървото — от най-високите клони до най-ниските — имаше все този блед, болезнено бял цвят.
То въобще не приличаше на дърво — човек би казал, че е забоден в земята овехтял и съдран чадър за слънце, забравен на дъжда от туристи, които са си отишли, или пък омотан на пръчка парцал за дъски, гигантски парцал, чиято шарена повърхност е избеляла на слънцето. Дървото бе тъй гъсто отрупано с цвят, че тънкият дълъг ствол едва издържаше товара, а и от полепналата влага клоните му ставаха още по-тежки. Дори долните цветове, тези, които бяха най-близо до земята, сякаш изтощени от прекалено голямото усилие, вече започваха да потъмняват; а всъщност въобще не бе валяло.
Тъй или инак, Уилис се бе оказал прав. Ябълката бе цъфнала. Но вместо да цъфне, за да даде живот, красота, нещо идещо от самата и природа я бе объркало и я бе превърнало в недомислица, в нелепост. Нелепост, която нямаше нито същност, нито форма, но не съзнаваше това и смяташе, че трябва да я харесват. Дървото като че ли казваше самоуверено и доволно: „Погледни ме, радвай ми се.“
Неочаквано той чу стъпки зад себе си. Беше Уилис.
— Хубава гледка, сър, нали?
— Съжалявам, но на мен не ми харесва. Прекалено много цветове.
Градинарят го погледна и не отговори нищо. Мина му през ум, че Уилис сигурно го смята за много труден човек, много неотстъпчив и дори ексцентричен. Сигурно ще отиде и ще го одумва в кухнята.
Насила се усмихна на Уилис.
— Виж какво — каза му той, — не искам да ти развалям настроението, ала цветовете на това дърво не могат да ме развълнуват особено. Харесвам ги, когато са малки, нежни и обагрени като на младото дръвче. Но от тези клони можеш да занесеш у дома на жена си. Отрежи колкото искаш, нямам нищо против. Ще се радвам, ако си вземеш.
Той махна щедро с ръка. Щеше му се сега Уилис да изтича за стълбата, да си отреже клони и да се пръждоса с тях.
Градинарят поклати глава. Изглеждаше направо изумен.
— Не, благодаря ви, сър, не бих посмял в никакъв случай. Дървото ще се повреди. Ще изчакам плода. На това залагам аз, на плода.
Нямаше какво повече да каже.
— Добре, Уилис, тогава недей.
Върна се на терасата. Но когато седна на слънце и вдигна очи към наклонената ливада отпред, младата ябълка с нежните, устремени към небето цветове, изправена скромно и смирено над стъпалата, почти не се виждаше. Тя сякаш се бе смалила, скрита, засенчена от старото дърво с неговия огромен нелеп облак от клюмнали цветове, които вече капеха мръсно бели на тревата отдолу. Накъдето и да въртеше стола си, в която и посока да гледаше, струваше му се, че не може да избяга от дървото. То стоеше там над него, изпълнено с укор, неспокойно, жадуващо за онзи възторг, който не можеше да предизвика у него.
От години не бе почивал тъй дълго. При възрастната си майка в Норфък постоя само десет дни вместо месец, както бе свикнал, когато отиваха там с Мидж, а останалата част от август и целия септември беше в Швейцария и Италия.
Тръгна с колата, тъй че можеше спокойно да пътува от едно място до друго според настроението си. Забележителностите и екскурзиите не го интересуваха много, а и не беше голям планинар. Най-приятно му бе да пристигне в някое градче в прохладната вечер, да отседне в малък, но удобен хотел и после, ако му харесва, да остане там два-три дни, да не прави нищо, да се шляе.
Обичаше да седи по цяла сутрин на слънце в някое кафене или ресторант на открито и с чаша вино пред себе си, да наблюдава хората. Млади, жизнерадостни хора, тръгнали да пътешестват. Приятно му бе да чува край себе си техния брътвеж, щом никой не очакваше самият той да каже нещо. От време на време срещаше нечия усмивка или някой от гостите в хотела го поздравяваше с една-две думи, но нищо не го обвързваше, чисто и просто усещаше, че е турист, който разполага изцяло с времето си.
В миналото, когато отиваха на почивка с Мидж, той се дразнеше от навика и да завързва познанства, с някоя друга двойка например, която и изглеждаше „приятна“ или, както тя казваше, „от нашия тип“. Подхващаше разговор на чашка кафе, който сетне прерастваше в общи планове за прекарване на времето и разходки с кола за четиримата — това той направо не можеше да понася и почивката му се проваляше.