— Съжалявам, сър. Не бих ги поднесла, ако знаех. Навън има още много от тях. Уилис донесе цяла кошница.
— И всичките ли са от този сорт?
— Да, сър. От малките тъмночервени ябълки. Само такива са.
— Добре, както и да е. Утре сутринта аз сам ще ги погледна.
Той стана от масата и отиде в дневната. Наля си чаша портвайн, за да премахне вкуса от ябълките, но това не помогна, макар че изяде и един бисквит. Вкусът на гнило не напускаше устата му и накрая се принуди да се качи в банята и да си измие зъбите. Направо го хващаше бяс, само като си помислеше, че една наистина хубава здрава ябълка щеше да му се отрази добре след доста невзрачната вечеря. Мечтаеше си за ябълка с гладка, лъскава кора, не много сладка, леко киселичка. Ех, какви ябълки имаше! И хрупкави. Разбира се, трябваше да знаеш точно кога да ги откъснеш.
През нощта сънува, че е отново в Италия и танцува под шатрата, опъната на малкия калдъръмен площад. Когато се събуди, в ушите му още звучеше музиката, но не можа да си спомни лицето на селското момиче. Бе изчезнало и приятното усещане от допира, докато се препъваха и настъпваха. Лежеше буден със сутрешната чаша чай и се опитваше да възвърне спомена, ала той му убягваше.
Надигна се и отиде до прозореца, за да види какво е времето. Не беше лошо — въздухът леко пощипваше.
Тогава забеляза дървото. Втрещи се, гледката беше толкова неочаквана. Веднага му стана ясно откъде бяха дошли ябълките предната вечер. Дървото бе отрупано с плод, клоните му се бяха огънали от товара. Дребните кафяви ябълки се притискаха една до друга и към върха тъй се смаляваха, че недоузрелите, недорасли плодове най-горе приличаха на орехи. Дървото се измъчваше от това бреме, изглеждаше обезформено и превито, а в долната му част клоните почти се допираха до земята. По тревата наоколо имаше още много, много ябълки. Това бяха първо зрелите, обрулени от вятъра или съборени от своите напористи сестри. Земята бе покрита с тях, повечето бяха смачкани, гнили, нападнати от осите. Никога в живота си не бе виждал тъй отрупано с плод дърво. Цяло чудо, че не беше паднало под тежестта си.
Излезе, преди да закуси — любопитството, му бе твърде голямо, застана край дървото и се загледа в него. Не грешеше, това бяха същите ябълки, които опита снощи в трапезарията. Дребни като мандарини, а някои дори още по-малки, те растяха така нагъсто по клоните, че искаш ли да откъснеш една, без да щеш, събаряш още няколко.
Имаше нещо чудовищно в гледката, нещо наистина отвратително. Все пак бе жалко, че изтеклите месеци бяха довели дървото до такава агония — защото това беше агония, другояче не можеше да се нарече. Плодовете измъчваха дървото, то страдаше от тежестта им и най-ужасното беше, че ни една ябълка не ставаше за ядене. Всичките бяха прогнили. Той тъпчеше обрулените плодове по тревата — просто нямаше как да ги избегне, — а те веднага се превръщаха в слузеста каша, която се лепеше по подметките му. Принуди се сетне да изчисти тази мръсотия, да я бърше с трева.
Щеше да е много по-добре, ако дървото бе умряло, докато си беше съвсем сухо и голо, още преди това да се случи. Каква полза имаше той, пък и който и да било друг, от безбройните гниещи плодове, които се търкаляха навред и замърсяваха земята? Да не говорим за самото дърво — почти можеше да се закълне, че макар прегърбено и изкривено от болка, то направо злорадствуваше.
Сега бе същото както през пролетта, когато мъхнатите цветове, белезникави и лепкаво влажни, го принуждаваха въпреки неохотата му да отмества погледа си от другите дървета и да вижда само тях. Ябълката с нейния товар от плодове направо се навираше в очите му. Всички прозорци от предната част на къщата гледаха към нея. Вече знаеше какво ще стане. Плодовете щяха да си стоят, вкопчени в клоните, щяха да очакват да бъдат обрани. Тъй щеше да мине октомври, после ноември, а всъщност нямаше да бъдат обрани, защото никой не би могъл да ги яде. Представи си как цяла есен дървото ще го притеснява. Излезе ли на терасата, щеше да го вижда — клюмнало, противно.
Изпитваше необикновена неприязън към това дърво. То непрекъснато му напомняше, че… по дяволите, направо не знаеше какво… непрекъснато му напомняше за всички неща, които най-много мразеше и бе мразил, без точно да може да ги назове. Изведнъж му хрумна, че трябва да накара Уилис да обере плода и да го отнесе нанякъде, да го продаде, да го хвърли — да направи с него, каквото ще, стига той да не яде от тези ябълки и да не бъде принуден да наблюдава ден след ден цяла есен това огънато под товара си дърво.
Обърна му гръб и с облекчение забеляза, че нито едно от останалите дървета не бе обезобразено до такава степен от това прекалено, чак уродливо изобилие. Родили бяха доста плод, но не прекомерно, и както можеше да се очаква, младото дръвче, вдясно от старото, бе показало на какво е способно. Ябълките му бяха средни на големина, розови, с не много наситен цвят, приятно зачервени там, където ги бе пекло слънцето. Реши да си откъсне една и да я изяде заедно със закуската. Огледа ги и щом протегна ръка, избраният плод, едва докоснат, падна в нея. Ябълката изглеждаше толкова хубава, че той с охота я захапа. Ето, това се казваше ябълка — сочна, сладко ухаеща, леко кисела, покрита с капчици роса. Повече не погледна към старото дърво. Прибра се изгладнял, за да закуси.