Мина близо седмица, докато градинарят обра най-сетне дървото, и беше ясно, че го върши против волята си.
— Не ме интересува какво ще правиш с тези ябълки — каза му той. — Продай ги и задръж парите или пък ги занеси вкъщи за храна на прасетата. Не мога да ги гледам, и толкова, няма какво повече да говорим. Вземи една висока стълба и се захващай веднага.
Струваше му се, че Уилис се разтакава просто от упорство. Като го наблюдаваше от прозорците, имаше чувството, че гледа забавени кадри от филм. Най-напред поставяше стълбата. После мудно започваше да се изкачва и също тъй мудно да слиза, уж да я закрепи по-добре. След това се захващаше да бере плодовете, като ги пускаше един по един в кошницата. И така ден след ден. Погледнеше ли към ливадата, Уилис бе там със стълбата си под дървото — клоните пъшкаха, а тревата наоколо бе покрита с кошници, ведра, легени и какво ли не още, с всичко, в което можеха да се слагат ябълки.
Най-сетне работата приключи. Стълбата бе махната, кошниците и ведрата също и ето, че дървото беше обрано. Същия ден вечерта той го погледна със задоволство. Вече ги нямаше, гниещите плодове, които тъй бодяха очите му. Не бе останала нито една ябълка.
Ала вместо да си отдъхне, освободено от товара, сега дървото имаше още по-измъчен вид отпреди. Клоните все тъй висяха, надолу, а повехналите листа се свиваха и трепереха в студената есенна вечер, „Това ли е моята награда? — сякаш казваше то. — След всичко, което направих за теб?“
Смрачаваше се и сянката на дървото действуваше още по-потискащо в настъпващата нощ. Зимата щеше да дойде скоро, а заедно с нея късите, сиви дни.
Той никога не бе обичал есента. Навремето, когато ходеше всеки ден на работа в Лондон, това означаваше пътуване с ранния влак в щипещия студ на утринта. Да не говорим, че чиновниците запалваха лампите още преди три часа следобед и много често пъплеха мъгли, потискащи и сиви. И пак изнурителното пътуване с влака — този път към дома. Седеше редом с такива като него, мъже, които всекидневно си изкарваха прехраната, наредени един до друг по петима на всяка седалка, някои от тях с натежали от простуда глави. После идеше дългата вечер, Мидж седеше срещу него пред камината, а той слушаше или се преструваше, че слуша как е протекъл денят и, с какви неприятности е трябвало да се справи.
Ако не бе изнесла на плещите си поредното домакинско бедствие, тя подхващаше разговор за някое текущо събитие и то неизбежно добиваше твърде мрачни краски. „Виждам, че цените на пътните билети пак се увеличават, ще се отрази и на картата ти“ или: „Тази история в Южна Африка, не ми харесва, не е на добро, щом и отделят толкова време в новините“, или пък: „В инфекциозното отделение има три нови случая на полиомиелит. Загубена работа е тая медицина, не ги знам какво мислят да правят…“
Сега поне ролята на слушател му бе спестена, но споменът за онези дълги вечери все още не го напускаше и когато лампите бяха запалени и завесите спуснати, той сякаш чуваше тракането, на иглите за плетене, безцелните приказки и неизбежните ахкания и охкания, които придружаваха прозевките. Започна да се отбива в „Грийн Мен“ — старата кръчма, която се намираше на около половин километър от главното шосе. Понякога отиваше преди вечеря, друг път след това. Там никой не го притесняваше. Поздравяваше с „добър вечер“ дружелюбната мисис Хил, съдържателката, и сядаше в някой ъгъл. Поръчваше си уиски със сода, запалваше цигара и наблюдаваше местните хора, които влизаха да изпият халба бира, да поиграят на стрелички или да поклюкарствуват.
В известен смисъл това бе продължение на лятната му почивка. Напомняше му някак си за безгрижната атмосфера на кафенетата и ресторантите; имаше нещо уютно в ярко осветения, задимен бар, претъпкан с работници, които не се интересуваха от него, и всичко това му действуваше приятно и успокояващо. Тези посещения разнообразяваха малко дългите мрачна зимни вечери и ги правеха по-поносими.