Взе въжето, вмъкна го под заледения, хлъзгав дънер и яростно затегна възела. Колко грубо и неподатливо беше това оголено дърво, как се опъваше само, а грапавата кора разраняваше вкочанените му ръце.
— Дойде ти краят — промърмори той, — свърши се с теб.
Едва се държеше па краката си. Прехвърлил въжето през рамо, залитайки, потътри тежкия дънер през терасата към градинската порта — дум… дум… дум. Дънерът бавно го следваше надолу по стъпалата. Тежки, безжизнени, оголените недоотсечени крайници на ябълката се влачеха подире му по мокрия сняг.
Най-сетне край. Можеше да каже, че си е свършил работата. Дишаше тежко, подпрян с едната ръка на ремаркето. Сега не оставаше нищо друго, освен да закара дървата в кръчмата, преди снегът да затрупа пътя. Предвидил беше и това — бе взел вериги за колата.
Прибра се вкъщи да съблече залепналите за тялото му мокри дрехи, а трябваше и да пийне нещо. Нямаше намерение да пали камината, нито да пуска завесите или пък да си приготвя вечеря — с онова, за което обикновено се грижеше прислужницата, той щеше да се оправя по-късно. Сега само ще си изпие питието и веднага ще закара дървата.
Не можеше и да мисли, всичко в него бе сковано и изтощено подобно на ръцете и на тялото. Отпусна се в креслото със затворени очи и за миг си помисли, че би могъл да довърши работата и утре. Не, не биваше. По всичко личеше, че дотогава ще навали още много сняг, който съвсем ще затрупа пътя. Пък и ремаркето не можеше да седи тъй пред градинската порта, с купчината замръзнали дърва, засипани от снега. Трябваше да направи още едно усилие и тази вечер да свърши работата докрай.
Допи си чашата, преоблече се и излезе навън да запали колата. Все още валеше, но със спускането на мрака самият въздух бе започнал да замръзва и бе станал някак си по-чист. Сякаш замаяни, снежинките падаха сега по-бавно, по-отмерено.
Моторът забръмча и, колата потегли надолу по хълма, с ремаркето отзад. Заради тежкия товар трябваше да кара бавно и много внимателно. Непрекъснато се взираше през стъклото, бършеше го, а след изморителната работа следобеда тази снежна завеса отпред създаваше допълнително напрежение. Когато спря в малкия двор, стори му се, че никога досега светлините на кръчмата не са блестели по-весело.
Запремига, застанал на прага, и се усмихна,.
— Е, донесох ви дървата — рече той.
Изправена зад бара, мисис Хил впери поглед в него, един-двама души вдигнаха глави, а играчите пред мишената се умълчаха за миг.
— Ама вие сериозно ли… — започна мисис Хил, но той кимна с глава към вратата и взе да се смее.
— Идете и вижте — каза и, — само не ме карайте да ги разтоварвам тази вечер.
Запъти се към любимия си ъгъл, като се подсмихваше. Ето, че край вратата се струпаха хора, взеха да възклицават — всички говореха и се смееха. Чувствуваше се почти като герой. Наобиколиха го, започнаха да го разпитват, а мисис Хил му наля уиски. Благодареше му, смееше се и клатеше глава:
— Тази вечер ще пиете за сметка на заведението.
— И дума да не става — отвърна и той, — днес аз черпя. Налейте на всички и щом чашите се изпразнят, повторно догоре. Хайде, приятели!
Беше празнично, някак задушевно и весело, а той току се провикваше, пожелаваше щастие на всички, специално на мисис Хил, и на себе си, всъщност на целия свят. Нали идеше Коледа? Кога, следващата седмица, по-следващата? Трябваше да пийнат и за нея, да е весела Коледа. Та какво от това, че валеше сняг и времето беше студено? За първи път не седеше самичък в ъгъла, а се чувствуваше един от всички тях. За първи път пиеше с тях, смееше се, дори поигра на стрелички. В приятната атмосфера на топлия, душен, изпълнен с цигарен дим бар той усети, че го харесват, че го приемат, че вече не е „господинът“, който живее в онази къща горе на пътя.
Часовете минаваха, някои си отидоха, други дойдоха, а той все си седеше там, замаян, приятно отпуснат, обгърнат от наситения с дим топъл въздух. Всичко, което чуваше или виждаше, беше замъглено, но това като че ли нямаше значение. Веселата, пълничка, добродушна мисис Хил се грижеше за него и грейнала го поглеждаше иззад бара.
Мярна му се и познатото лице на един селянин от фермата, с когото някога по време на войната се сменяха на трактора. Наведе се напред и потупа човека по рамото.
— Какво стана с момиченцето? — попита той.
Мъжът сложи халбата на масата.
— Извинете, сър, не ви разбрах.
— Не си ли спомняте? Онова девойче, селянчето. Доеше кравите, хранеше прасетата във фермата. Хубаво момиче с тъмна, къдрава коса. Все се усмихваше.