Мисис Хил, която обслужваше друг клиент, се обърна.
— Да не би господинът да говори за Мей?
— Да, точно тъй се казваше, малката Мей — рече той.
— Нима не сте чули за случая, сър? — възкликна мисис Хил и му напълни чашата. — Толкова бяхме потресени тогава, всички говореха само за това, нали Фред?
— Точно тъй, мисис Хил.
Човекът избърса уста с опакото на ръката си.
— Загина — заяви той, — казват, че изхвърчала от задната седалка на някакъв мотор. Щяла скоро да се омъжва. Четири години минаха оттогава. Ужасна история, а? Мило момиченце беше.
— Ние оттук изпратихме венец — добави мисис Хил. — Майка и ни отговори, беше много трогната. Изпрати ни и изрезка от местния вестник, нали, Фред?
Голямо погребение направили и много цветя имало. Горката Мей. Всички толкова много я обичахме.
— Тъй си беше — потвърди Фред.
— Чудно как вие не сте чули, сър — рече мисис Хил.
— Не, нищо не знам, никой не ми е казал. Колко жалко. Наистина много жалко.
Той заби поглед в полупразната чаша пред себе си.
Хората около него продължаваха да разговарят, ала вече му бяха чужди. Отново беше сам, смълчан в своя ъгъл. Значи онова хубаво момиче го нямаше вече, бедничкото. От три-четири години. Да изхвръкне от мотор. Какъв безразсъден, отвратителен негодник — взел е завоя по-бързо, а момичето е било зад него, вкопчено за колана му, и може би е говорело нещо, смеело се е… Тряс… и край! Вятърът нямаше-вече да развява къдравата и коса. Тя вече никога нямаше да се смее.
Мей, точно тъй се казваше, сега си спомни ясно. Бе пред очите му: някой я вика, а тя се усмихва през рамо, чува се едно звънливо „ида“, оставя потракващото ведро на двора и тръгва, подсвирквайки си, с големите шляпащи ботуши. Един моментен порив го бе накарал да сложи ръка на кръста и и да я целуне. Мей, селското девойче с усмихнати очи.
— Тръгвате ли си, сър? — попита го мисис Хил.
— Да. Мисля, че е вече време.
С несигурна крачка се добра до входа и отвори вратата. През последния час студът бе стегнал здраво и вече не валеше. Тежкият снежен похлупак бе изчезнал, небето беше осеяно с блещукащи звезди.
— Имате ли нужда от помощ за колата, сър? — предложи някой.
— Не, благодаря, мисля, че ще се оправя сам. Откачи ремаркето и пусна теглича. Ремаркето се наклони и част от дървата се катурнаха напред. Това утре. Утре, стига да има настроение, щеше да дойде пак и да помогне да разтоварят дървата. Но не и тази вечер. Достатъчно се бе потрудил. Сега наистина беше изморен, направо изтощен.
Отначало колата не можа да запали, а сетне някъде по средата на пътя — едно странично пътче, което го отвеждаше направо у дома — той разбра, че е направил грешка, че не е бивало да я подкарва изобщо. Всичко наоколо бе затрупано със сняг и следата, която беше оставил на идване, сега бе напълно заличена. Колата залитна, подхлъзна се, изведнъж дясното колело пропадна и целият автомобил легна на една страна. Беше се набутал в някаква пряспа.
Измъкна се навън и се огледа. Колата бе затънала дълбоко и нямаше да може да я помръдне без чужда помощ. И дори ако, да речем, се върнеше да потърси някого, какъв смисъл имаше да се опитва да кара по-нататък, след като и напред снежната покривка бе също тъй дълбока? По-добре да остави колата. Да се опита да я подкара отново сутринта, когато щеше да е отпочинал. За какъв дявол да виси тук до среднощ и само да се мъчи, да бута, да тика? Нямаше смисъл. Тук на страничното пътче нищо не можеше да и се случи, по него тази нощ никой нямаше да мине.
Закрачи нагоре към дома си. Жалко, че вкара колата в тази пряспа. Вървеше по средата на пътя и това не бе особено трудно, тъй като снегът стигаше само до глезените. Мушна ръце дълбоко в джобовете на балтона си и се заизкачва по хълма. Навред се простираше снежна пустиня.
Спомни си, че бе отпратил прислужницата на обяд, и си представи как ще го посрещне къщата сега, печална и студена, камината ще бъде изгаснала, а вероятно и котелът на парното. Прозорците, останали с отдръпнати завеси, щяха да зеят мрачно срещу него и свободно да пропускат вътре черната нощ. Отгоре на всичко трябваше да си приготви вечеря. Е, грешката си беше негова. Само себе си можеше да вини. Ето в такъв момент трябваше да има някой, който да го чака, някой, който да изтича от дневната в антрето, да отвори входната врата и да го посрещне в грейналата от светлина къща: „Добре ли си, скъпи? Започнах да се тревожа.“
На върха на хълма спря да си поеме дъх. Оттам виждаше дома си, зад дърветата, в дъното на алеята за колата. Къщата бе тъмна и неприветлива и нито един от прозорците не светеше. Стори му се по-приятно да стои навън — звездното небе и рохкавият бял сняг бяха по-дружелюбни от тази мрачна къща.