— Трябва да отида на събрание на Червения кръст. Не мога да запаля колата. Викнах няколко пъти, но ти, изглежда, не чуваше. — Лицето и бе добило каменно изражение. Тя гледаше момичето. Изведнъж го обхвана чувство за вина. Момичето поздрави весело Мидж и тръгна през двора да си върши работата.
Той отиде с Мидж при колата и успя да запали с манивелата. Тя му благодари с равен глас. Усети, че не може да я погледне в очите. Значи това наистина бе изневяра. Беше грях. За подобни случаи редовно пишеха на втора страница в неделните вестници: „Съпруг прелъстява селско момиче. Съпругата случайно става очевидка“. Ръцете му трепереха, когато се прибра у дома и се наложи да си налее нещо за пиене. Не размениха нито дума по въпроса. Мидж никога не спомена за случилото се. Някакъв инстинкт, малодушие някакво го възпря да отиде в края на следващата седмица във фермата, а после чу, че майката на момичето се разболяла и я повикали да се прибере.
Повече не я видя. Защо, чудеше се той, си спомни така неочаквано за нея в този ден, и то тъкмо сега, когато се бе загледал в ябълковите дървета под дъжда? А колкото до онова изсъхнало дърво, то непременно трябваше да се отсече, ако не за друго, поне за да има повече слънце за малката, пълна с живот фиданка. Не беше справедливо да я остави да расте толкова близо до другото.
В петък следобед отиде до зеленчуковата градина да плати надниците на градинаря Уилис, който идваше три пъти седмично. Отби се и в бараката за инструменти да види дали брадвата и трионът са наточени. Уилис поддържаше изряден ред там — така го бе научила Мидж, — тъй че брадвата и трионът висяха на обичайните си места на стената.
Плати на градинаря и точно си тръгваше, когато той неочаквано му каза:
— Чудна работа става със старото ябълково дърво, сър, нали?
Забележката бе толкова ненадейна, че му подейства като шок. Усети, че лицето му променя цвета си.
— Ябълково дърво ли? Какво ябълково дърво?
— Ами онова в края, близо до терасата — отвърна Уилис. — Не е раждало, откакто работя тук, а вече минаха доста години. Ни един плод не е дало, нито пък цветове е имало. Щяхме да го отсечем, ако си спомняте онази студената зима, ала, а тъй и не се наканихме. Ето че сега е взело да се съживява, не сте ли забелязали? — Градинарят го наблюдаваше с многозначителна усмивка.
Какво имаше предвид? Нима бе възможно и Уилис да се е поддал на тази необикновена, измамна прилика? Не, изключено — това е направо нелепа мисъл. И той самият я беше прогонил от съзнанието си.
— Не съм забелязал нищо — рече той, сякаш наистина се съмняваше.
Уилис се засмя.
— Елате на терасата, сър, ще ви покажа.
Тръгнаха заедно към ливадата и когато стигнаха до ябълката, Уилис протегна нагоре ръка и придърпа един близък клон. В знак на упорство клонът леко изпращя, сякаш не искаше да се подчини, а градинарят почисти с пръст сухия лишей по него и отдолу се показаха заострени връхчета.
— Вижте, сър, има пъпки. Погледнете ги, пипнете ги сам. Тук има живот, я колко пъпки. Такова нещо досега не ми се е случвало. Ами онзи клон! — Той пусна първия и подскочи да хване друг.
Уилис беше прав. Пъпки имаше много, но бяха толкова малки и кафяви, че трудно можеха да се нарекат така — no-скоро приличаха на някакви болезнени израстъци по клона.
Мушна ръце в джобовете си. Изпитваше странно нежелание да ги докосне.
— Едва ли ще се получи кой знае какво — отбеляза той.
— Не знам, сър — рече Уилис, — мисля, че има надежда. Дървото издържа зимата и ако няма повече слани, може и да ни изненада. Хубава шега ще бъде да видиме старата ябълка разцъфтяла. Пък като ще ни роди и плод… — Със свободната си ръка градинарят потупа дънера някак свойски и същевременно нежно.
Собственикът на ябълковото дърво обърна гръб. Нещо в поведението на Уилис го дразнеше. Сега всички щяха да си мислят, че в проклетото дърво има живот, и намерението му да го отсече в края на седмицата щеше да пропадне.
— Засенчва малкото дръвче — каза той. — Не е ли много по-разумно да го махнем и да дадем повече простор на фиданката?
Приближи се към младото дърво и докосна един клон. По него нямаше никакви лишеи. Кората му беше гладка. Отрупано бе с неразпукнати пъпки. Когато пусна клона, той отскочи гъвкаво.
— Защо да го махаме, сър — обади се Уилис, — когато в него все още има живот? О, не, сър, не бих направил такова нещо. То не пречи на младото дръвче. Нека да дадеме на старата ябълка една възможност. Ако не роди плод, идната зима ще я отсечеме.