По-късно, когато господарят излезе за следобедната си разходка, той видя, че градинарят коси тревата под дървото и опасва дънера с нова тел. Стори му се доста нелепо. Не му плащаше голяма надница, за да си губи времето с едно полуизсъхнало дърво. Трябваше да си гледа зеленчуците в задния двор. И все пак не си струваше да се разправя с него.
Върна се у дома към пет и половина. След като Мидж почина, той се бе отказал от следобедния чай и сега с нетърпение очакваше момента, в който сядаше на креслото си край огъня със запалена лула и чаша уиски със сода, наслаждавайки се на тишината.
Камината беше запалена скоро и коминът връщаше дим. Дневната бе изпълнена с някаква необичайна, доста противна миризма. Отвори широко прозорците и се качи горе да събуе тежките си обувки. Когато се върна, стаята бе все тъй одимена, а миризмата беше станала още по-силна. Не можеше да определи точно тази сладникава, съвсем непозната миризма. Запъти се към кухнята и извика прислужницата.
— Някаква особена миризма има в къщата. От какво е?
— Миризма ли, сър, че каква миризма? — попита тя, готова да се защити.
— В дневната мирише. Ей, сега, като влязох, стаята беше пълна с дим. Какво има в огъня?
Лицето и се проясни.
— Трябва да са онез дърва — отвърна тя. — Уилис ги наряза специално за вас, сър. Каза, че ще ви харесат.
— Какви дърва?
— Той каза, че били от ябълка, сър, от един клон, дето изрязал с триона. Ябълковото дърво гори добре, тъй съм чувала. Някои хора го харесват много. Аз самата не усещам никаква миризма, ама съм малко настинала.
И двамата погледнаха към огъня. Уилис бе нарязал клона на къси дръвца. В желанието си да му достави удоволствие жената ги бе натрупала едно връз друго, че като тръгне огънят, да не изгорят много бързо. Голям пламък нямаше. От тях се точеше едва-едва тънък зеленикав пушек. Можеше ли тя да не усеща тази противна задушлива миризма?
— Дървата са мокри — отсече той. — Уилис е трябвало да съобрази. Погледни ги. Въобще няма да се разпалят.
Лицето на жената придоби неподвижно, доста начумерено изражение.
— Много съжалявам — каза тя. — Не забелязах да им има нещо, когато дойдох да запаля камината. Разгоряха се добре. Винаги съм знаела, че ябълковото дърво гори много хубаво, а и Уилис каза същото.
Поръча ми непременно да сложа и тия дръвца, като стъкмяван огъня за вечерта — заради вас се бил постарал да ги нареже. Мислех, че знаете и тъй сте се разпоредили.
— Добре, добре — отвърна рязко той. — Сигурно все пак ще изгорят. Вината не е твоя.
Обърна и гръб и взе да разбутва огъня с машата, като се опитваше да раздели тлеещите дърва от останалите. Нищо не можеше да направи, преди тя да си тръгне. Щеше да предизвика приказки, ако изнесе влажните пушещи дърва и ги хвърли някъде отзад, а после запали отново огъня със сухи съчки. Нали трябваше да мине през кухнята към задния коридор, където държаха подпалките? Представи си как ще го погледне изумено, ще пристъпи напред и ще каже: „Дайте на мене, сър. Мигар огънят изгасна?“ Не, трябваше да изчака след вечеря — след като разчисти масата и измие съдовете, тя щеше да си тръгне. Междувременно трябваше да се примири и да изтърпи миризмата на ябълковото дърво.
Наля в чашата си питие, дръпна от лулата и се взря в огъня. Той не излъчваше никаква топлина и понеже вече не палеха парното, в дневната бе направо студено. От време на време дървата отделяха тънка струйка зеленикав дим и заедно с него като че ли се разнасяше противната, сладникава миризма, която не му напомняше нито една от познатите миризми на горящо дърво. Този глупак градинарят, който се бъркаше, където не му е работата… Защо бе нарязал клона? Не беше ли погледнал, че е мокър? Просмукан от влага. Наведе се напред, за да види по-отблизо. Все пак влага ли бе това, което сълзеше, стичаше се на тънка струйка и капеше от белезникавото дърво? Не, беше сок, неприятен, лигав.
Той грабна машата и обхванат от раздразнение, я мушна между дървата, като се опитваше да ги разпали, да превърне зелената димилка в нормален пламък. Напразно. Те не искаха да се разгорят. И през цялото време сокът продължаваше да капе върху решетката и сладникавата миризма изпълваше стаята, от което му се повдигаше. Взе чашата и книгата, отиде в кабинета, пусна електрическата печка и се настани там. Каква идиотщина! Напомни му за ония дни, когато се преструваше, че пише писма, и отиваше в кабинета, защото Мидж бе в дневната. Вечер, след като приключеше с домакинската работа, тя имаше навика да се прозява — правеше го съвсем неволно. Настаняваше се с плетката на канапето, а иглите и потракваха бързо и ожесточено; и точно тогава като изневиделица започваха тези нейни тягостни безкрайни прозевки, които сякаш се изтръгваха от дълбините на душата и — едно проточено „Ааахх!… Ееехх!“, последвано от неизбежна въздишка. Сетне настъпваше тишина, нарушавана само от Иглите за плетене. Скрил лице зад книгата си, той продължаваше да седи в напрегнато очакване, защото знаеше, че не след дълго предстои нова прозявка и после пак въздишка.