У него се надигаше гняв, едно силно желание да хвърли книгата и да каже: „Виж какво, ако си толкова уморена, не е ли по-добре да си легнеш?“
Вместо това се овладяваше, изчакваше известно време и когато вече съвсем не можеше да издържа, ставаше, излизаше от дневната и намираше убежище в кабинета. И ето, сега отново бе принуден да прави същото заради тези проклети тлеещи дърва. Заради противната им миризма.
Докато изчакваше да му приготвят вечерята, продължи да стои на стола зад бюрото. Сетне прислужницата разчисти масата, оправи леглото му и когато си тръгна, вече наближаваше девет часът.
Той се върна в дневната, където не бе влизал, след като се премести в кабинета. Огънят беше изгаснал. Явно бе правил някакви опити да се разгори, защото цепениците бяха изтънели и някак се бяха свили върху решетката на камината. Пепел почти нямаше, но затова пък остатъците от гаснещата жар все още изпускаха противната миризма. Отиде в кухнята, намери една празна кофа и я занесе в стаята. Сетне прибра дървата и пепелта в нея. Изглежда, в кофата бе останала някаква вода или пък дървата все още не бяха изсъхнали, защото когато ги сложи вътре, те като че ли потъмняха и сякаш се покриха отгоре с някакъв мръсен слой. Свали кофата в мазето, отвори вратата на котлето за парното и я изсипа вътре.
Едва след това се сети, но вече твърде късно, че от две-три седмици не ползваха парното, тъй като с пролетта времето се затопли и че ако не го запали сега, проклетите дърва ще останат там непокътнати до следващата зима. Намери хартия, кибрит и тенекия с газ и ги запали, после затвори вратата на котлето и се заслуша в бумтенето на пламъците. С това въпросът се разрешаваше. Почака минута, после се качи горе, за да стъкми отново огъня в дневната. Тази работа му отне време, трябваше да намери подпалки и въглища, но с търпение успя да запали отново камината и най-накрая се настани в креслото пред нея.
Зачете се, ала не бяха минали и двадесет минути, когато чу някакво хлопване: Остави книгата и се ослуша. Отначало — нищо. Но ето че след малко шумът се появи отново. Някъде се блъскаше незатворена врата, най-вероятно при кухнята. Стана и отиде да я затвори. Беше вратата на стълбището, което водеше към мазето. Можеше да се закълне, че я бе затворил. Езичето на бравата, изглежда, се бе разхлабило. Запали лампата на стълбищната площадка и се наведе да провери. Наред си беше. Точно щеше да затвори плътно вратата, когато отново усети миризмата. Сладникавата, противна миризма на димящото ябълково дърво: Тя идеше откъм мазето и се изкачваше нагоре към коридора.
Изведнъж, без сам да знае защо, го обзе някакъв страх, едва ли не паника. Ами ако през нощта миризмата изпълни цялата къща, ако проникне от задната част към горния етаж и докато той спи, стигне чак до спалнята? Ако вземе да го души, тъй че да не може да диша? Мисълта беше нелепа, налудничава и все пак…
Принуди се отново да слезе в мазето. Никакъв звук не идеше откъм котлето, никакво дращене на огън. През затворената му вратичка се процеждаха струйки дим, тънки и зелени. Именно тях бе усетил горе в коридора.
Приближи се, дръпна рязко вратичката и погледна вътре. Хартията бе изгоряла, стърготините също, но дървата, нарязаните ябълкови клони, въобще не се бяха запалвали. Лежаха си тъй, както ги бе метнал, едно връз друго — черни, като овъглените кости на изгорял човек. Доповръща му се. Задави се и затисна устата си с носна кърпа. После, почти, без да съзнава какво прави, изтича горе, донесе обратно празната кофа и взе да връща дървата в нея, като се мъчеше да ги достигне с машата и лопатата през тясната врата на котлето. Червата му се обръщаха, докато го правеше. Най-сетне кофата се напълни, той я изнесе горе, мина през кухнята и стигна до задния вход.
Отвори вратата. Тази вечер нямаше луна и валеше. Вдигна яката на сакото си и се взря в непрогледния мрак наоколо, като се чудеше как да се отърве от дървата. Бе твърде влажно и студено, за да ги завлече чак до зеленчуковата градина и да ги хвърли върху купчината смет, но на ливадата зад гаража тревата беше гъста и висока и там можеха да си лежат, без да се виждат. Тръгна по, алеята, покрита с дребен чакъл, който хрущеше под краката, му, и като стигна до мястото, хвърли товара си през оградата, където щеше да остане скрит. Сега дървата можеха да си гният, да се разкапват от влага на дъжда и накрая щяха да се превърнат в част от рохкавата пръст. Все едно му беше. Неговата работа свършваше дотук. Бяха извън дома му и нямаше значение какво ще стане с тях.