— Скоро ще завали сняг.
Обърнах се и го погледнах.
— По радиото ли го съобщиха?
— Не — отговори той. — Кой ли вярва на метеоролозите? Чувал ли си за ягодовата пролет?
— Смътно си спомням, че преди много години баба ми разказваше нещо подобно.
Той застана до мен и се загледа навън, после обясни:
— Ягодовата пролет е като циганското лято, но настъпва много рядко. В тази част на страната се случва веднъж на осем-десет години. Това е лъжлива пролет, както циганското лято е лъжливо. Моята баба казваше, че ягодовата пролет не означава край на зимата, а разразяване на снежни бури, които са по-силни, ако измамната пролет продължи по-дълго.
— Бабини деветини — промърморих аз. — Не вярвам нито дума. — Погледнах го и продължих: — Но все пак се страхувам. А ти?
Съквартирантът ми благосклонно се усмихна и си взе цигара от моя отворен пакет на перваза на прозореца.
— Подозирам всекиго, освен теб и себе си — отвърна той, сетне усмивката му помръкна. — Понякога се съмнявам дори в тебе. Искаш ли да отидем да поиграем билярд?
— Следващата седмица имам изпит по тригонометрия. По-добре да залегна над учебника.
Но дълго след като той излезе, продължих да се взирам през прозореца. Дори когато отворих учебника, имах чувството, че частица от мен е навън, че вървя сред сенките, където дебне някаква тъмна сила.
Тази нощ бе убита Адел Паркинс. Шест полицейски коли и седемнайсет полицаи, предрешени като студенти (осем от тях бяха жени, командировани от Бостън) патрулираха из кампуса. Но Невидимия Джек успя да я убие, безпогрешно избирайки я сред цивилните ченгета. Лъжливата пролет сякаш го подстрекаваше: той я умъртви и я остави зад волана на нейния додж, модел 1964. Когато сутринта я откриха, намериха части от тялото й на задната седалка и други — в багажника. А върху предното стъкло с кръв бяха написани (този път не беше слух) две думи: „ХА! ХА!“
Населението на кампуса почти обезумя. Никой и всички познаваха Адел Паркинс. Беше една от безименните, вечно забързани жени, които поемаха най-тежката смяна — от шест до единайсет вечерта — в „Гриндър“, когато там нахлуваха орди изгладнели студенти, зубрещи в отсрещната библиотека. Навярно работата й е била сравнително лека през последните три мъгливи нощи от живота й: вечерният час се спазваше стриктно и след девет часа единствените посетители в „Гриндър“ бяха полицаите и обикновено намусените портиери, които сега бяха в отлично настроение, очевидно продиктувано от празните учебни зали.
Ето че наближава краят на историята ми. Този път, подобно на всички нас, полицаите изпаднаха в истерия и в безизходицата си арестуваха безобиден хомосексуалист на име Хансън Грей, който не успя да се спомни къде е прекарал няколко от смъртоносните нощи. Обвиниха го в убийство, но го освободиха (той побърза да замине за родния си Ню Хемшър), след като през последната нощ на ягодовата пролет някой закла Марша Къран насред централната алея.
Завинаги ще остане загадка защо е била навън и то сама. Марша бе пълно, хубавичко момиче, което живееше в апартамент в града, заедно с още три студентки. Беше се промъкнала в кампуса безшумно и безпрепятствено, както самият Невидим Джек. Какво я бе довело тук? Може би вътрешната й потребност е била дълбока и необуздана като тази на убиеца й и също така необяснима? Може би е жадувала за отчаяна и страстна любовна среща с топлата нощ, с мъглата и със студения нож.
Марша бе убита на двайсет и трети. На следващия ден деканът обяви, че пролетната ваканция ще започне една седмица по-рано. Разпръснахме се — не радостно, а като подплашени овце преди разразяването на буря — и оставихме след себе си пустия кампус, където патрулираха полицейски коли и витаеше страховитият призрак.
Натоварих в колата си шестима състуденти и багажа им. Пътуването беше потискащо — доколкото знаехме, убиецът може би бе сред нас.
Същата нощ температурата спадна с шестнайсет градуса и в северната част на Нова Англия се разрази буря, заваля сняг, който натрупа близо трийсет сантиметра. Обичайното число старчоци получиха инфаркт, докато го ринеха — сетне, като на магия, дойде април. Заваляха освежаващи пролетни дъждове, нощем звезди обсипваха небето.
Наричат я „ягодова пролет“ — Бог знае защо — и това е зловещ период, който настъпва веднъж на осем-десет години.
Джек изчезна заедно с мъглата; в началото на юни вече беше забравен — вниманието на всички беше насочено към протести срещу военната повинност и към провеждането на седящи стачки в сградата, където известен производител на напалм набираше бъдещи служители.