Никой не споменаваше убиеца, като че се бяхме наговорили. Предполагам, че мнозина непрекъснато си спомнят за случилото се и търсят пукнатината в гладкото яйце на лудостта, която би обяснила всичко.
Същата година се дипломирах, а на следващата се ожених. Намерих си хубава работа в местно издателство. През хиляда деветстотин седемдесет и първа ми се роди син, който сега е в предучилищна възраст — хубаво момче с моите очи и усмивката на майка му.
И ето че днес прочетох ужасяващата история във вестника.
Естествено знаех, че тя е тук. Разбрах го още вчера сутринта, когато станах и дочух в олуците загадъчния звук на топящия се сняг, когато усетих соления полъх на океана, въпреки че къщата ни се намира на петнайсетина километра от брега. Бях сигурен, че ягодовата пролет отново е дошла, когато снощи потеглих с колата към дома си и трябваше да пусна фаровете: мъглата вече пропълзяваше от полята и долчинките, обвиваше сградите в мътна пелена и изграждаше призрачни ореоли около уличните лампи.
В утринния вестник пише, че миналата нощ някакво момиче било убито в кампуса на колежа „Ню Шарън“, близо до оръдията, реликви от Гражданската война. Открили го в топящия се снежен насип. Част от тялото липсвала.
Жена ми е разтревожена. Пита ме къде съм бил миналата нощ. Не мога да й отговоря, защото не си спомням. Зная, че след работа потеглих с колата към дома си и че включих дългите светлини, за да проправя пътя си през прекрасната стелеща се мъгла, но по-нататък не си спомням.
Спомням си онази далечна мъглива нощ, когато излязох да се поразходя и отминах всички онези прекрасни, безформени сенки. Внезапно се сещам за багажника на колата ми — такава отвратителна дума, „багажник“ — и се питам защо се страхувам да го отворя.
Докато пиша тези редове, чувам как жена ми плаче в съседната стая. Подозира, че миналата нощ съм бил с друга жена.
И (О, мили Боже!) аз подозирам същото.