Рей Бредбъри
Ягодовият прозорец
Сънува как затваря входната врата — врата с ягодови и лимонови стъкла, със стъкла като бели облаци и бистрата вода в поток. Две дузини малки стъкълца около големия панел в средата — всички с цветове на плодови сокове, желатин и лед. Спомняше си как баща му го повдигаше като малък. „Виж!“ И през зеленото стъкло светът бе изумруд, мъх, лятна мента. „Виж!“ Люляковото стъкло превръщаше всички минувачи в живи гроздове. А накрая — ягодовото стъкло потапяше градчето в розова топлина, застилаше света с розов изглед и караше окосената ливада да изглежда като донесена от някой персийски пазар за килими. Ягодовият прозорец, най-чудесният от всички, лекуваше хората от тяхната бледност, стопляше студения дъжд и превръщаше снега и февруарските виелици в пламъци.
— Да, да! Ето!…
Събуди се.
Чу синовете си да говорят още преди да се е освободил от съня; лежеше в тъмното, заслушан в тъжния звук на разговора им, сякаш вятърът шепнеше по белите дъна на пресъхнали морета и сини хълмове. И тогава си спомни.
Ние сме на Марс, помисли си.
— Какво? — възкликна жена му в съня си.
Не беше усетил, че бе проговорил; лежеше колкото се може по-неподвижно. Но сега някак вцепенено видя как жена му става да броди като призрак из стаята, бледото й лице се взира през високите малки прозорчета на сглобяемата им барака към ярките непознати звезди.
— Кери — прошепна той.
Тя не го чу.
— Кери — отново прошепна той. — Искам да ти кажа нещо. От цял месец се каня да ти го кажа… утре… утре сутринта ще…
Но жена му се бе затворила в себе си в синята светлина на звездите и не се обърна към него.
Само да имаше слънце, помисли си той. Само да не беше нощ. През деня работеше по издигането на селището, момчетата бяха на училище, а Кери се занимаваше с чистене, готвене, работа в градината. Но когато слънцето залязваше и ръцете им не бяха заети с цветя и чукове, пирони и аритметика, се връщаха спомените, подобно на нощни птици в мрака.
Жена му помръдна едва-едва глава.
— Боб — каза накрая, — искам да се върна у дома.
— Кери!
— Това не е дом — каза тя.
Видя, че очите й са пълни със сълзи.
— Кери, дръж се, потърпи още малко.
— Вече нокти не са ми останали от държане!
Като се движеше като насън, тя отвори чекмеджетата на скрина си и започна да вади от тях пластове носни кърпички, ризи и бельо и да ги нарежда отгоре, без да ги вижда; пръстите й докосваха нещата, вадеха ги и ги поставяха. Това вече бе отдавна позната рутина. Говореше, вадеше нещата, стоеше мълчаливо известно време, после прибираше обратно всичко и се връщаше със сухо лице в леглото, при сънищата. Той се боеше, че някоя нощ наистина ще изпразни всички чекмеджета и ще посегне към няколкото стари куфара, наредени край стената.
— Боб… — Гласът й не бе горчив, а мек, безизразен и безцветен като лунната светлина, която показваше какво прави. — За половин година толкова много нощи говоря по този начин. Срам ме е. Ти работиш здравата, строиш къщи в градчето. Човек като теб не би трябвало да слуша оплакванията на жена си. Но не мога нищо да сторя, освен да го кажа. Дреболиите, това ми липсва най-много. Не знам… разни глупави нещица. Люлката на предната веранда. Плетения люлеещ се стол, летните вечери. Хората, излезли да се разходят или да пояздят в Охайо. Черното пиано, плачещо за акордиране. Моят шведски кристал. Мебелите в гостната — о, бяха като стадо слонове, зная, и много стари. И китайските кристални висулки, които звъняха на вятъра. Разговорите със съседите на верандата, юлските вечери. Всички тези тъпи, глупави неща… които нямат значение. Но ето че именно те ми идват наум в три сутринта. Извинявай.
— Не се извинявай — отвърна той. — Марс е далечен свят. Мирише странно, изглежда странно, усеща се странно. И аз самият лежа и си мисля по нощите. Дойдохме от хубаво градче.
— Беше зелено. През пролетта и лятото. Жълто и червено през есента. И домът ни бе хубав; господи, та той беше стар, някъде на осемдесет-деветдесет години. Слушах го нощем как приказва, как шепне. Целият от сухо дърво — перилата, верандата, первазите. Където и да го докоснеш, ще ти проговори. Всяка стая по свой начин. А когато къщата ти говори, тя е като семейство, което те обкръжава в тъмното, приспива те. Никоя от днешните постройки не може да се сравнява с нея. Много хора трябва да минат и да живеят в една къща, за да улегне. Ето, тази барака например, тя не знае, че съм в нея, не я е грижа дали съм жива, или мъртва. Издава ламаринени звуци, а ламарината означава студ. Няма пори, които да поемат годините. Няма мазе, където да оставяш неща за догодина или по-нататък. Няма таван, на който да държиш нещата от миналата година и от времето преди още да си се родил. Да имахме поне нещо мъничко познато, бихме могли да се справим с всичко непознато. Но когато вечер всяко едно нещо е непознато, ще трябва цяла вечност, преди да ни стане близко.