— Как да надвием мащехата? — попитал отново Баган.
Размислили, поразговорили се, но нашата пейка била много тежка, триножникът сакат, хурката тъничка, а паякът мързелив. Нямало кого да изправи Баган срещу мащехата, а клинците от срам всмукали пламъчетата.
Но в това време на тъмната полица в ъгъла лумнал широк пламък в старото кандило. Нито някой го знаел, нито го бил викал. Кой знае откога било захвърлено там. Пламнала тази светлина в кандилото и проговорила: „Търсете и изберете каквото най-дребно има в колибата и в кошарата. В него ще й се разбие силата.“
Загаснал отново пламъкът в кандилото, станало тъмно, само свещите по клинците пламвали полека, а Баган казал: „Да го послушаме, защото този огън е по-стар от всички нас.“
И отишъл веднага Баган, та се вмъкнал още същата нощ в пшеницата, която била в обора. Избирал, избирал, намерил едно зрънце, приближил се до него и рекъл: „Пшенице, на детето пшенице, не се давай“, и метнал зрънцето на върха на купчината. След това отишъл в колибата, вмъкнал се във вълната, намерил едно влакънце, приближил се към него и казал: „Вълнице, на детето вълнице, не се давай“ и метнал влакънцето на върха на вълната. После отишъл в кошарата, прехвърлил всичката слама, намерил една сламчица и й казал: „Сламчице, на детето сламчице, не се давай“ и я сложил в балата.
На сутринта мащехата станала и почнала да наставлява всички. И всичко слуша, както се полага, само че във всяко нещо се намерила ядчица, която не се давала. Ако хвърлела мащехата жито в хромела, всичкото жито се смели, само едно зърно не ще. Свисти, пука, спира хромела, а не можеш да намериш кое е. Ако вземе вълна на хурката, цялата вълна се изпреде меко, само едно влакънце не ще — боде по пръстите като игличка, а не можеш да видиш кое е. Ако пък отиде в кошарата да вземе слама за вивка, цялата слама се свива, само една сламка не ще. Непрекъснато стои права, а когато мащехата иска да я измъкне, сламката се мушне и не знаеш коя е.
Така ден след ден — всичките четири дни. Мащехата сама себе си утешавала и успокоявала:
— Нищо не е това. Едно зрънце, една сламчица, едно влакънце. А всичко друго е мое.
Но нещо й стягало сърцето и й отнемало силите — не било така, както щяло да е, ако я нямало онази сламчица, и някакъв страх влязъл в мащехата.
На петия ден тя излязла да обиди трите ниви. Като минала край плета, през плета се подала баба Полудница. Само малко вдигнала глава от земята — било привечер, щяла да замръзне, ако излезе цялата.
Озъбила се бабата от гняв и рекла на мащехата:
— Не си годна и нивата да пригледаш. Връща се онзи, чиято е.
Мащехата се уплашила, а бабата още по-грозно се озъбила:
— Побягна ми овчарчето, твоят пастрок. След малко ще бъде тук. Помогни ми да го взема отново.
— Добре, драга, то се знае — умилквала се мащехата. — А как ще постъпим?
— Лесно. Като го видиш да иде, ти го викни от гората. А аз ще изровя земята под гората, да стане дупка. Като стъпи на нея, ще пропадне в рова, а като пропадне, по-нататък нямай грижа — и се засмяла така, че да ти се изправи косата.
— Хайде, драга, хайде, рови със здраве — подхванала мащехата. Полудница веднага се зарила с глава в земята, взела да рие и рие, докато изрови ров пред гората. Останал само един тънък пласт земя. Птичка да кацне, щяла да пропадне.
IV
В това време Ягор, кравичката и козичката стигнали до полянката под гората. Колибата, кошарата и цялото имане на детето били на малкото хълмче, в гората стояла мащехата, от рова мижала с едно око баба Полудница, но на вратата на кошарата бил клекнал Баган на ръба на едно лястовиче гнездо, а иззад него надничали лястовиците и лястовичетата. Всичко вперило очи долу в тревата, където било стигнало сирачето.
Зарадвал се Ягор на колибата и кошарата, а козичката запитала кравичката:
— Сега какво ще правим, дружке?
— Лесна работа — побързал Ягор. — Аз ще мина пръв през гората, а вие двете след мен.
— Не бива, дете Ягоре. Ние сме сами на света, трябва да внимаваме.
Кравичката спряла и се загледала в гората — дълго гледала и после казала:
— Нещо ми е криво, да не отиваме по-нататък.
Загледала се козичката, пък и тя казала:
— И на мене ми е криво. Ще почакаме.
— Хайде, синко, не бой се, майка ти ти прости — викала сладко мащехата.
А Ягор, петимен за своя покрив, искал да тръгне, но кравичката и козичката не му давали.
Мащехата веднага видяла каква е работата и се засмяла в себе си: