Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо
Кабрильо де ла Бланка
Мануел, пъргав и силен, се метна върху нетърпеливия си Чикито, обърна се към хубавата, отскоро разцъфнала девойка, която тичаше да го поздрави, и извика:
— Оставям те сама вкъщи за няколко часа, Мануелита. Отивам да обиколя имението. Ще се върна за обяд.
— Не закъснявай, моля те, Мануел! — обърна се към брат си девойката.
Мануел докосна леко с камшика шията на коня, който се понесе бързо напред. Когато измина пътя покрай Бермехо, на чийто бряг се издигаше хубавото жилище, той изцвили и пое по пътя към полята.
От три години братът и сестрата обитаваха тази плодородна аржентинска земя, която покойният им баща бе оставил в наследство и която благодарение на неуморния труд на Мануел процъфтяваше бързо.
Имението не бе много голямо. В сравнение с огромните „естансии“1, които образуват богатството на Южна Америка, то изглеждаше доста скромно, но бе достатъчно за нуждите на двамата сираци. Единственият разкош, който си разрешаваше любящата Мануелита, бе да приготви на брат си някое хубаво ястие и да украси ризите му с изящно везмо.
Къщата бе поддържана добре и макар малка, изглеждаше най-хубава от всички в местността, напоявана от реката Бермехо.
Мануелита се завърна вкъщи и започна домашната си работа в добро настроение, пеейки любимите си песни. Мелодичният й глас изпълваше жилището с радост и се разнасяше навън, ободрявайки индианците, които се трудеха в плантацията. Заета с домашните си грижи, Мануелита не забеляза, че някакъв мъж, яхнал кон, стоеше под прозореца и слушаше песента й.
Той бе около четиридесетгодишен, с грижливо избръснато лице и тънки устни. Имаше вид на жестокосърдечен човек, свикнал да се налага на всяка цена. В този момент обаче може би под влиянието на нежните мелодии, които се носеха от малката къща, лицето на конника изразяваше благосклонност. Когато гласът на Мануелита заглъхна, той извика:
— Отлично, девойко! Би могла да станеш много добра актриса!
Мануелита извика леко от изненада. Тя не познаваше този човек, който я бе слушал стаено под прозорците.
Странникът направи няколко крачки към къщата и отново заговори:
— Изплаших ли те, хубава девойко? — попита и се разсмя. — Толкова ли съм страшен? Твоята песен ме накара да спра коня си, за да те чуя. И не се разкайвам, защото си толкова хубава, колкото и гласът ти.
Мануелита, поруменяла, не отговори, но хвърли презрителен поглед към конника, чието лице бе станало отново строго и дори малко жестоко.
— Виждам, че не ти вдъхвам доверие и симпатия — измърмори той. — Мога ли поне да те попитам как ти е името?
— Не ви познавам и не зная защо искате да узнаете името ми — заяви решително Мануелита, за да даде на непознатия да разбере, че не желае да разговаря повече с него.
— Не ме ли познаваш? — продължи конникът. — Това е естествено, понеже за първи път идвам дотук. Днес ми хрумна да навестя Бермехо… С други думи, моите имения са на другия бряг… Обаче и тук мога да построя къща… Особено ако по тези места живее такава хубава девойка.
— Напуснете плантацията ни, господине! — отвърна девойката с твърд глас. — Повтарям: не зная кой сте и не искам да зная!
Лицето на конника отново помръкна и доби характерното си строго изражение.
— Не се безпокой! Ще ти дам възможност да узнаеш името ми — постара се да бъде любезен той, но и този път гласът му прозвуча рязко и заплашително. — И ти ще се радваш много да го научиш! Довиждане, горделивке!
Непознатият пришпори коня си и изчезна зад дърветата покрай реката.
Мануелита остана да гледа след него раздразнена и замислена. Какво искаше да й каже непознатият с тези думи? Какво съдържаха?
Тя продължи да подрежда къщата, после отиде в кухнята, за да приготви обяда, но желанието й да пее се бе изпарило. Видът и думите на конника я бяха изпълнили с необяснимо безпокойство. Кой би могъл да бъде той?
Бяха изминали няколко часа, когато най-сетне в двора се чу конски тропот. Мануелита бързо изтича навън.
Брат й, завърнал се от плантацията, слезе от коня и го заведе в обора, където свали седлото и му даде зоб. В стаята на долния етаж, която служеше за трапезария, за приемна и за работна стая, Мануел забеляза веднага, че нещо безпокои девойката, по лицето на която наистина липсваше усмихнатото изражение отпреди няколко часа.
— Какво ти е, Мануелита? — попита я той. — Още като препусках насам, наближавайки къщата, се учудих, че не чувам гласа ти. Дори и Чикито изглеждаше смутен, че не го посрещна с обичайната песен…
Мануелита побърза да разкаже на брат си за кратката, но неприятна среща с непознатия.