— Във всеки случай, ако тоя ягуар живее наблизо, някой ден все ще го срещна! — заяви със заплашителен тон бразилецът.
— Ще трябва да бъдем винаги нащрек! — отвърна Мануел. Трябва да кажа на Ледезма да си отваря очите и да пази внимателно къщата.
Фанданго
— За да стигнем до Куебрачо, ще трябва да отидем пеш или на кон, нали така? — обърна се Мануел към сестра си и към бъдещия си зет, готови да тръгнат за естансиата на плантатора Кабрильо.
— Мисля, че ще бъде по-удобно, ако отидем дотам с лодка. Така по-лесно ще можем да преминем Бермехо отвърна Сантос. — А и ще можем да се предпазим от евентуалните опити на злодея, който, сигурен съм, ще направи опит да ни направи засада.
Мануел веднага се съгласи.
Той остави Ледезма да пази къщата и нареди на двама индианци да приготвят лодката, а сам се залови с личните си приготовления.
Мануелита облече красива, но скромна рокля, украсена със сребърна бродерия. Мануел бе с най-новата си дреха, а Сантос зае от шурея си хубава риза, извезана от сръчните ръце на девойката.
Облечени празнично, те се качиха в лодката, карана от двама индианци, и се понесоха бързо по горното течение на Бермехо до остров Куебрачо, вглеждайки се непрестанно в сенките на храстите край брега, но не откриваха нищо подозрително.
Когато стигнаха другия бряг, те заповядаха на гребците да дойдат да ги чакат на същото място към залез-слънце, решили, че до това време ще се завърнат от празника на управителя. Скочиха на брега, а лодката се отдалечи.
— Сега ще се наложи да извървим пеша близо десетина километра — предположи Мануел.
— Да, ще се наложи да бием доста път, докато стигнем до естансиата — добави Сантос.
— А може и да не се наложи да вървим пеша — допълни девойката.
И тя посочи към храстите, където се виждаше някакъв човек на кон, който водеше други три коня; Мануелита предполагаше, че те са изпратени за тях.
И действително не се излъга.
Старият индианец обясни:
— Господарят ми заповяда да ви чакам на брега на реката с тези коне. Но искам веднага да ви предупредя, че между тях има един, който едва ли ще може да бъде язден от сеньоритата… доста е буен…
Мануел веднага позна коня, за който говореше индианецът. Той бе слаб и пъргав, с червеникава грива и дълга опашка. Вероятно бе заловен в полето само преди няколко дни, веднага се забелязваха нервното му нетърпение и упоритото му риене с копита. Индианецът държеше здраво юздата му. Виждаше се колко сили бяха необходими, за да го възпира. Конят бе готов да побегне всеки момент.
— Разбира се, че сестра ми няма да се качи на него.
Мануел потупа туптящата шия на коня, за да го успокои.
— Преди три дни този кон е препускал на воля из полето. Никой гаучо все още не бе го яздил, нали така? — попита бразилецът.
Индианецът поклати глава и след кратко мълчание добави:
— Мисля, че е укротен отпреди няколко месеца! — Той отправи странен поглед към бразилеца.
— Струва ми се доста опасен — забеляза и Мануелита. — Нима нямаше други коне в оборите на твоя господар?
— Не, сеньорита — отговори индианецът. — Всички са изпратени за господата естансиеро, които господарят покани за празника.
— Не се безпокойте! — заяви Сантос Каравелас. — Такъв кон ми харесва. Ще го яздя аз.
С пъргав скок той се намери върху гърба на буйното животно, изпреварвайки Мануел, който се готвеше да направи същото.
— Внимавай, Сантос! — викна Мануелита. — Конят е твърде неспокоен.
— Не се тревожи, Мануелита! — намеси се брат й. — Сантос е превъзходен ездач.
Индианецът пусна поводите и конят веднага препусна из равнината.
Мануелита и брат й също се качиха на предоставените им коне и поеха по пътя, следвани от индианеца.
Бразилецът се бе отдалечил от тях на разстояние около триста метра с препускане, което скоро стана твърде обезпокоително. Като че ли конят бе твърдо решен да хвърли ездача си. Издигна се на задните си рака, сякаш искаше да върви само на тях. След това ги свали и започна да се върти лудо на едно място, след което отново се понесе в галоп, но в обратна посока.
Въпреки ловкостта си бразилецът рискуваше да бъде хвърлен на земята.
— Ти ни каза, че е само по-буен — обърна се Мануел към индианеца. — А той е съвсем бесен. И ако нашият приятел не бе такъв добър ездач, по-добър и от гаучо, отдавна да е на земята.
Индианецът се усмихна отново със същата странна усмивка.
— Наистина е добър ездач — отвърна той. — Вярвам, че ще съумее да го укроти.
След малко конят, разбрал, че всеки негов опит да се освободи от ездача е безполезен, започна да препуска по-умерено. Това успокои малко Мануелита, която през цялото време следеше с нескрита тревога лудото мятане на необузданото животно.