— Ето че вече Сантос го укроти. Не намираш ли? — обърна се Мануел към сестра си.
— Така е. И все пак, доста е буен. Не се знае по-нататък по пътя какво може да му хрумне — отбеляза Мануелита.
Тя придърпа юздата и се приближи до индианеца.
— Ще се наложи ли да преминаваме през някакъв поток? — попита го тя тихо.
— Да — отвърна той. — Но няма нужда да минаваме през него, тъй като има мост. Макар и дървен, той си е мост.
В този миг Сантос Каравелас спря коня си и попита отдалеч:
— Трябва ли да се мине по моста?
— Да, сеньор — отговори високо индианецът. — След моста има два пътя. Минете по левия.
Бразилецът пришпори коня си и той отново лудо запрепуска. Все пак Сантос успя да го насочи по тесния мост над буйния поток с доста каменисто корито.
Но когато стигнаха до средата на моста, нещо изскърца и пред смаяните погледи на ездачите Сантос и конят изчезнаха от очите им.
Девойката извика, а Мануел препусна в галоп и за минута се озова пред срутения мост.
Сантос и буйният кон наистина се намираха сред потока, но за щастие на това място дъното бе с повече вода, отколкото с камъни. Само на няколко крачки по-нататък то бе осеяно с такива остри камъни, че ездач и кон непременно биха се пребили.
— Не се страхувайте! Невредим съм! — извика бразилецът отдолу.
Братът и сестрата, която също в галоп бе пристигнала почти едновременно с брат си, се надвесиха от моста.
Индианецът пристигна последен и недотам угрижен от случилото се. С равен глас той обясни:
— Мостът е изгнил. Толкова пъти съм обръщал внимание, че някой път ще се срути и тогава тежко и горко на онзи, който в този момент минава по него. Добре, че все пак не се случи нищо страшно.
Сантос, усмихнат, бе вече извел коня за юздата на другия бряг.
— Никак не е лошо за начало на празненството! — заяви бразилецът с характерната си насмешка, като търсеше по лицето на индианеца онази следа, която би потвърдила внезапно породилото се у него подозрение.
— Господ те закриля! — извика девойката и отправи възхитен поглед към пъргавото тяло на бразилеца.
Младежът продължаваше да се усмихва, сякаш не бе се случило нищо особено, като по този начин даде още веднъж доказателство за своето голямо хладнокръвие и смелост.
Но това бе само привидно. Дълбоко в душата си бразилецът все повече стигаше до убеждението, че срутването на моста, буйният кон и изстрелът, който преди два дни за малко щеше да пръсне черепа му, имат някаква връзка помежду си.
— Мисля си, че не съм достатъчно добре облечен, за да присъствам на такова тържество, с толкова знатни особи — продължи със същата усмивка Сантос. — Надявам се плантаторът да ме приеме и така… Още повече че не по моя вина се срути мостът…
Те се отклониха вляво по нареждане на индианеца и се озоваха в една горичка. След това навлязоха и в гъстия пампас.
Естансиата на Кабрильо се намираше зад дърветата и изведнъж се откри пред погледите им с цялото си великолепие — вилата, богатите градини и къщичките на индианците. Огромни помещения бяха предназначени за различните видове добитък, които се намираха встрани от главните сгради. Стада от крави, големи табуни коне с дълги опашки и развяващи се гриви се виждаха из обширната равнина и показваха богатствата на собственика, значението на неговата естансиа. Да, Кабрильо де ла Бланка бе твърде богат!
Гостите поеха по път, който минаваше през полята. Те бяха посрещнати с многогласни цвиления и мучене, които скоро отстъпиха на гласовете, които идваха от господарската градина, където празникът вече бе започнал.
Тълпа естансиерос, скотовъдци и собственици на имоти от областта, бе събрана там, където всъщност бе балът. Двойки от млади мъже и девойки танцуваха характерните аржентински танци под акомпанимента на китари и някакви други непознати инструменти.
Появяването на Мануелита бе посрещнато с нескриван възторг. Отвсякъде се понесе шепот на възхита.
Синята рокля, украсена със сребърни нишки, стягаше стройното, грациозно тяло на девойката, чието розово лице със съвършен овал разкриваше душевната й красота.
Кабрильо бе сред група естансиерос, които го ласкаеха, за да спечелят благоразположението му. Когато забеляза Мануелита, той също не успя да скрие възхищението си. Напусна компанията си и се отправи към тримата поканени, стараейки се да ги посрещне с възможно най-любезната си усмивка, на която бе способен. Доближил се до тях, той направи лек поклон, хвана ръката на девойката, допря устните си до нея и остана така, както се стори на Мануелита и на Сантос, доста дълго време.