— Добре дошла, сеньорита, в къщата ми! — заяви тържествено домакинът. — Добре дошли и вие — добави, обърнат към младежите. — Никога няма да забравя това, което сторихте за мен! Спасихте ме от челюстите на крокодила.
Той хвърли странен поглед към Сантос, а след това и към Мануел, поглед, в който се четеше известно учудване, че ги вижда здрави и усмихнати. Плантаторът задържа по-дълго погледа си на Сантос, чиито дрехи все още не бяха напълно изсъхнали. Но бразилецът му отвърна с усмивка.
— Моля за вашето извинение, господин управителю, задето се явявам в този си вид, но при преминаването на Бермехо се наложи да се преборя!
— Да се преборите? Какво искате да кажете? — попита го с пресилено внимание Кабрильо.
— По-точно да укротя един буен кон, който не искаше да ме докара на това празненство… После паднахме заедно в реката, защото дървеният мост бе изгнил и се срути.
Кабрильо избухна.
— Колко пъти съм казвал мостът да се поправи! — извика той. — Ще трябва да накажа някого заради това! Щастлив съм, че все пак нищо страшно не ви се е случило! А сега да се повеселим.
Той се обърна към Мануелита:
— Сеньорита, ще благоволите ли да ми дадете ръката си за следващото фанданго?
Тя прие и Кабрильо се понесе в танца с хубавата девойка. Той танцува няколко пъти с нея, като я наричаше царица на празника. Това ухажване не бе много приятно на Сантос Каравелас. В същото време бразилецът търсеше между поканените едно лице и се учудваше, че не може да го намери. Защото плантаторът бе поканил всички собственици от съседните земи и несъмнено между тях трябваше да бъде и Пабло Мадейра, който се бе завърнал нарочно в Аржентина, за да вложи богатствата си в земи.
Сантос се приближи до един естансиеро, чието лице му се стори открито и симпатично, и заговори с него върху различни земеделски въпроси. После изведнъж го попита:
— Един човек на име Мадейра трябва да е закупил земи някъде тук. Не го ли познавате?
— Разбира се — отговори непознатият. — Мадейра закупи естансиата на Родригес, който се разори от играта на карти. Хазартът го бе провалил.
— А този Мадейра не е ли поканен от Де ла Бланка на празника?
— Не го виждам и много ми е чудно, защото Мадейра е негов приятел. Ако не е тук, вероятно е отишъл в града.
— Но кога е заминал? Сигурно тази сутрин, тъй като доскоро той бе по тези места. Дали не е отишъл отвъд Бермехо, за да посети приятеля ми Мануел, чието имение е там?
— Значи и вие познавате Мадейра? Имате ли връзки с него?
— Да, преди имах връзки и бих искал да ги подновя — отвърна Сантос с пресилена усмивка.
Към тях се приближи някакъв мъж с прошарена брада, малко приведен и с несигурна походка. Когато чу името на Мадейра, той се спря и се ослуша, сякаш разговорът го интересуваше твърде много. Сантос Каравелас го погледна и млъкна. Човекът с прошарената брада се отдалечи и изчезна сред тълпата.
— Кой е този човек? — попита Сантос.
— Мисля, че е новият управител на плантатора — отговори той. — Както изглежда, Кабрильо е недоволен от стария и иска да го смени.
— Благодаря ви за информацията. Сантос се отправи към Мануел.
— Все повече се убеждавам, че редицата от покушения, извършени срещу мен, идват само от Мадейра — каза той, като прошепна на ухото на приятеля си. — Той е знаел, че ще дойда на празника, и е заминал, за да не се срещне с мен.
— Сигурен ли си?
— Току-що се уверих.
— Ние ще бдим!
Празникът бе в разгара си: смехове и викове кънтяха навсякъде. Танците не спираха. Виното, щедро разливано по чашите, бе възбудило гостите до краен предел. Поканени бяха също така и най-предпочитаните от Кабрильо гаучо, чиито танци, страстни и примамливи, привличаха вниманието на всички.
Въпреки все още недотам зарасналата рана, Кабрильо не преставаше да танцува и канеше все по-често Мануелита. Той се надвесваше над нея и шепнешком й изказваше възхищението си. На девойката й омръзна и тя се реши да прогони напразните му надежди.
— Сеньор, аз съм сгодена!
— Така ли? — възкликна Кабрильо, който не успя да прикрие разочарованието си. — Как не съм узнал това по-рано? Не бих си позволил волността да ви каня да танцувате толкова пъти с мен. А кой е годеникът ви, ако смея да попитам?
— Сантос Каравелас, приятелят на брат ми.
— Хубавият младеж, който ме спаси от крокодила ли? — попита той, въпреки че много добре знаеше за кого става дума. — Щастливец! Завиждам му благородно. Извинете ме и приемете искрените ми благопожелания.
Той целуна отново ръката на девойката, пресече градината и седна под един покрив. Там, на пейката, го чакаше човекът с прошарената брада.