— Е, Кабрильо, оставихте ли следа в сърцето на хубавата девойка? — попита той с подигравателна усмивка.
— Имахте право! Тя самата ми призна, че Сантос Каравелас е неин годеник.
— Засега не. Но надеждата може да се породи отново. А вие най-добре знаете по какъв начин може да стане това… Вие, който се опитахте да породите у мен тази надежда, сега ще трябва да ми я върнете…
— Не знам каква е причината, за да храните такава дълбока омраза към бразилеца, но знам, че е силна и ви държи дълго време.
— И вас също, нали? Е, добре. Ще направя така, че Каравелас да не ни пречи дълго. Ще трябва час по-скоро да се освободим от този натрапник. Позволете сега да напусна празника… и да помисля за друг празник…
Човекът с прошарената брада
Мануелита, брат й и Сантос Каравелас се завърнаха благополучно вкъщи. Но там ги очакваше нова изненада. Ледезма, оставен да пази къщата, спеше дълбоко пред вратата на двора. До него се търкаляше празна бутилка. Това учуди много Мануел, защото досега не бе забелязал нито веднъж индианецът да пие. Той го раздруса, но Ледезма не се събуди.
Сантос Каравелас взе празната бутилка, помириса я, изля в шепата си последните няколко капки и ги опита с върха на езика си.
— От какво е? — попита Мануел.
— Тази бутилка не е от твоята изба, нали?
— Не, нямам шишета с такъв цвят.
— Така си и мислех. Някой е предложил на Ледезма упоително вино — обясни бразилецът.
— На кого ли е притрябвало да приспи индианеца? — попита Мануел.
— Вероятно е пречел на някого, който е искал да влезе в къщата.
По лицата и на тримата бе изписано безпокойство.
— Докато чакаме пробуждането на Ледезма, по-добре да проверим веднага дали някой не е влизал в наше отсъствие! — предложи Сантос.
— Да, да претърсим веднага внимателно цялата къща — добави Мануел.
Най-разтревожена изглеждаше Мануелита. Различните покушения, извършени над годеника й, я бяха изплашили — тя си представяше непрекъснато Сантос, заобиколен от засади, които можеха да струват живота му.
Те влязоха предпазливо в къщата и разглеждаха внимателно пода. Но не видяха никакви следи. И двамата младежи държаха в ръцете си револверите, готови да ги натиснат при нужда. Подозрението, че някой може да се е скрил, бе съвсем обяснимо. Огледаха всички ъгли, избата, коридорите, но не намериха никого. Когато се завърнаха в двора, Ледезма седеше на земята и гледаше с размътен поглед.
— Е, Ледезма, какво се случи, докато ни нямаше? Напи ли се? — попита го Мануел.
Индианецът не отговори. Продължаваше да гледа като замаян.
— Откъде взе тази бутилка?
Най-сетне Ледезма като че ли дойде на себе си и стана, все още залитайки.
— Разказвай, какво ти се е случило, докато ни нямаше? Напи ли се? — настоя Мануел.
Индианецът от Гран Чако потърка челото си с мъка, сякаш за да се разтърси от кошмарен сън, и започна да разказва:
— Занимавах се с конете, когато чух викове за помощ, идващи от брега. Излязох на пътя и забелязах двама мъже близо до една завързана лодка, които се бореха и всеки се опитваше да хвърли другия във водата. По-възрастният извика за помощ. Изтичах веднага, но когато ме видя, другият изостави противника си и избяга. Тогава възрастният се обърна към мен с думите: „Вие ми спасихте живота! Този негодник щеше да ме хвърли във водата, ако не се бяхте появили.“ И той ми обясни, че слязъл от лодката, с която искал да отиде до града, за да похапне под едно дърво, когато бил нападнат внезапно от някакъв скитник. След това, задето съм го спасил, той донесе една бутилка и ме покани да пийна за неговото спасение. Не си спомням как съм я изпил, тъй като аз никога не пия. Но когато я пресуших, ме налегна тежък сън. След това нищо не помня.
— Няма да помниш, разбира се! Във виното е сложена опиат — обясни Сантос. — Как изглеждаше този, когото ти спаси?
— Запомних, че брадата му беше прошарена.
— Да… Това е същият, който слушаше с такъв интерес разговора ми в естансиата на Кабрильо! — извика Сантос. — Казаха ми, че бил новият му управител.
— Какво означава това?
— Не знам. Обходихме всеки ъгъл, но не открихме нищо подозрително.
Нощта бе настъпила вече. И тримата се чувстваха уморени и решиха да се разделят.
Сантос отиде в стаичката си. Като мислеше за необикновените случки през деня, той запали лампата и започна да оглежда отново стаята, но всичко изглеждаше наред.