Затова бързаха сега. Бързаха, за да разкрият на Де ла Бранка миналото на Мадейра и да поискат от него наказание за престъпника, който бе организирал всичките тези опити за убийството на Сантос. Изведнъж чуха леко изсвирване.
— Чу ли, Мануел? Дали пак не ни очаква някоя засада? — спря се Сантос.
— Не се безпокой! Вярвам, че ще съумеем да се защитим. Ние не продаваме толкова евтино кожата си!
Двамата смели младежи продължиха пътя си, но непрекъснато се ослушваха и внимателно се взираха във всяка съмнителна сянка.
Изведнъж конете забавиха ход, сякаш се противяха да продължат нататък. А да не забравяме, че конете от тези местни породи имат особен усет към засадите. Например те усещат веднага приближаването на дивите зверове и предупреждават ездачите си. Тяхното нежелание да продължат напред може би говореше за приближаването на някаква опасност.
Чикито, конят на Мануел, започна да цвили, а конят на Сантос се опитваше да се върне назад.
И действително в гората в същия миг се разнесе пушечен изстрел и конят на Мануел, подплашен, се втурна по една странична пътека, а този на Сантос препусна в силен галоп напред.
Чу се остър вик. Мануел се обърна и видя, че четирима полуголи индианци бяха нападнали бразилеца: един от тях се бе метнал на гърба на Сантос, а другите трима се опитваха да спрат коня му. Индианецът стискаше толкова силно бразилеца, че не му даваше възможност да си послужи с ръцете.
Сантос отчаяно се опитваше да се освободи от желязната хватка, но другите трима индианци, които успяха да спрат коня, хванаха бразилеца за краката и го смъкнаха на земята. Мануел, който едва успя да укроти коня си, се върна на мястото на стълкновението с насочен револвер.
Без да се колебае нито за миг, Мануел стреля. Един от индианците, улучен в гърба, падна ничком и започна да хърка от бликналата от гърлото кръв, но другите трима със светкавична бързина уловиха здраво бразилеца и го отнесоха навътре в гората. Почувствал се свободен, конят изцвили уплашено и се понесе с всички сили напред.
Мануел за съжаление не можеше да последва с коня си индианците тоба — похитителите на приятеля му Сантос. Гората, в която бяха навлезли те, беше гъста и оплетена с лиани. Затова младежът слезе, завърза коня си за едно дърво и решително пое в посоката, където само преди броени минути се бяха скрили похитителите.
Мануел чуваше ясно заплашителните гласове на индианците, които вероятно тласкаха бразилеца към определено място, където може би щеше да бъде и убит.
Мисълта, че няма да пристигне навреме, за да спаси годеника на сестра си, го изпълваше с отчаяние.
— Мануел! Мануел! — чу след миг гласа на Сантос, заглушен веднага може би от грубите ръце на похитителите.
Внезапно излезе на открито място. Изтръпна. Тримата жестоки индианци, държейки здраво пленника, който отчаяно се мъчеше да се освободи, го тласнаха напред с коленете към някакви дъски, които вероятно прикриваха някаква яма.
Мануел извика глухо. Това бе капанът за ягуарите, един от тези, които индианците често залагаха в горите, за да хващат дивите зверове. Вероятно в ямата вече се намираха няколко ягуара, на които престъпниците искаха да хвърлят нещастния Сантос.
Нямаше време за губене!
Мануел се прицели в индианеца, намиращ се встрани от Сантос. След изстрела индианецът изрева и падна на земята. Вероятно куршумът бе смъртоносен, защото улученият скоро притихна. Така Сантос се освободи от един неприятел, а това означаваше, че ще може по-успешно да се справи с другите.
Останали само двама, индианците правеха всичко възможно да напъхат бразилеца в ямата. Единият дори бе вдигнал капака, а другият буташе Сантос към ямата.
Но бразилецът, насърчен от присъствието на приятеля си Мануел, успя да освободи ръцете си и да измъкне револвера от джоба си. В същото време и Мануел насочи пушката си към похитителите, които, разбрали, че са безсилни, хукнаха да бягат.