Кочияшът това и чакаше. Докато впрягаше конете в колата, индианците приближаваха с викове. Пътниците ги оставиха да приближат и после откриха огън срещу тях. Няколко индианци паднаха, другите започнаха да мятат стрели, но колата служеше отлично за барикада. В това време и кочияшът довърши впрягането.
— Качете се! — викна той и се покатери на мястото си.
Мануелита скочи в колата, следвана от останалите, които продължиха да стрелят от прозорчетата на колата.
Кочияшът шибна конете и те препуснаха в галоп.
Индианците претърпяха значителни загуби. Сред падналите навярно бе и самият им вожд, тъй като всички внезапно спряха и сякаш се отказаха от преследването.
— Този път не им провървя! — забеляза Франциско.
Всички пътници си отдъхнаха спокойно. Опасността бе преминала и чак сега почувстваха колко много са изгладнели. Всички извадиха храната, която бяха взели от гостилничаря в Самбаго, хапнаха набързо и отново потеглиха.
Белия дявол на прерията
Както се случва в тропическите зони, нощта настъпи много рано.
Пощенската кола се бе спуснала по труднопроходим път в доста гъста гора.
Решено бе да пренощуват на открито място встрани от пътя, като предварително установиха реда на постовете. В гората имаше много ягуари и не трябваше да се отнасят лекомислено към този факт. Преди да се отдадат на сладкия сън, те взеха предохранителни мерки.
Запален бе буен огън, който човекът, поставен на стража, трябваше да поддържа непрекъснато.
През нощта сънят на Мануелита не бе спокоен. Девойката често се събуждаше, потискана от кошмари. Когато за пореден път бе успяла да заспи, някакъв смях я разбуди. Мануелита отново помисли, че сънува. Тя затвори очи и ги отвори, после се надигна и седна. Не, смехът не бе сън. Той идваше някъде от вътрешността на гората.
Франциско, който бе на стража, също бе поразен от странния смях. Мануелита забеляза учуденото изражение на войника. Тя стана и се доближи до него.
— Чу ли? — попита тихо тя.
— Да, Мануелита. Някой се смееше там, долу — отговори Франциско. — Кой ли може да бъде? Дали някой не ни се присмива?
Мануелита избърса челото си, защото по него бе избила пот.
И двамата чуха за трети път смеха. Мануелита се отпусна на колене.
— Събуди Мануел! — помоли тя.
— Защо?
— Събуди го!
Франциско доближи до брат й, който спеше дълбоко.
— Ефрейторе… Сестра ти нареди да те събудя… Мисля, че се чувства зле…
Мануел скочи на крака и попита тревожно:
— Какво казваш? Зле ли се чувства? Но къде е Мануелита?
— Там, близо до огъня!
Мануел изтича до огъня. Девойката, чието лице бе почервеняло от отраженията на пламъка, стоеше на колене, с широко разтворени очи, сякаш още се вслушваше в далечния тайнствен смях.
— Какво ти е, Мануелита? — попита тревожно брат й.
— Някой се смее в гората — промълви тя.
— Смее ли се?
— Да, и Франциско го чу…
— Вярно е, господин ефрейтор… Чухме го… Смехът се повтори три пъти.
— Знаете ли, че има маймуна, която се смее като човек? — попита Мануел. — Мнозина са се заблуждавали от нейния смях, мислейки, че е човешки…
— Не, Мануел! — заяви твърдо сестрата. — Това е човек, който се смееше като него. Да, като… него!
— Мануелита, какво говориш? — промълви Мануел разтревожен.
Той се страхуваше да не би сестра му да е започнала да губи разсъдъка си след честите и големи вълнения през последните дни. Това бе истинско терзание за душата й.
— Да, това бе неговият смях! — повтори още по-решително Мануелита.
— На кого? — попита младежът.
— На Сантос! — отговори девойката.
— Невъзможно е! Виждаш добре, че се заблуждаваш, Мануелита — повтори съчувствено брат й. — Хайде, опитай се да заспиш.
Той я вдигна и я заведе до мястото й. Девойката легна върху леглото, застлано с листа, но повече не можа да заспи. Вслушваше се непрекъснато, но повече не чу тайнствения смях.
Сутринта колата продължи пътя си през гората.
Мануел се опита да разсее натрапчивата мисъл на сестра си. Обясни й, че умората и отпадналостта могат да доведат човека до такива въздействия.
— Трябва да бъдем силни! — добави той. — В края на гората колата ще продължи на изток към естансиата, където отиват работниците, а ние ще трябва да продължим на север с четиримата войници. Чака ни все още дълъг път…
И наистина по пладне пътниците се разделиха. Пощенската кола продължи пътя си. Мануел, сестра му и четиримата войници се приготвиха да довършат пътуването си пеша.
Задушната горещина затрудняваше вървежа на мъжете, а още повече на девойката. Ужасно се чувстваше липсата на вода. Мануелита имаше треска и непрекъснато плачеше. Тя едва вървеше, подкрепяна от Мануел и от войниците.