Завърнах се в Куяба на мястото, където бе оставена лодката, но там вече я нямаше. Сигурно Пабло си бе послужил отново с нея.
Случайно видях една група, която лагеруваше по реката с кораб. Помолих ги да ме вземат до град Куяба, като им разказах случая си, и те изпълниха молбата ми. В Куяба успях да събера някои сведения за Пабло. Оказа се, че крадецът бе отседнал в най-луксозния хотел и се готви да замине за Рио де Жанейро. В локала на този хотел той бе гулял през цялата нощ с някаква авантюристка. От нея разбрах за намеренията му да замине за Аржентина, за да си купи една естансиа.
И ето ме, озовах се именно тук по този повод въпреки адски лошото време и тъмната нощ. Както вероятно можете да си представите, пътуването ми дотук бе истинска одисея… Но жаждата за справедливо отмъщение ми даваше сили. И все пак, не мисля, че съм толкова лош…
Разказът на бразилеца събуди възхищение у Мануел и симпатия и вълнение у Мануелита. Бурята бе вече притихнала. Вятърът бе прогонил облаците и по небето блещукаха звезди. Излязоха на двора да подишат свежия въздух след дъжда, който ухаеше на магнолии. Мануел стисна ръцете на бразилеца в знак на приятелство.
— Чувствам, че ще станем приятели. Защо не останеш тук, при нас? Ще ми помагаш в работата в ранчото. Ще имаш на разположение чиста и топла стая. Ето, утре ще трябва да замина заради алигатора, който не можах да убия днес. А в къщата трябва да остане някой…
Сантос Каравелас не отхвърли това предложение, добре дошло за него, и от сърце благодари. След това всички се прибраха по стаите си, но не всички заспаха скоро.
Мануелита остана будна до късно и накрая, когато заспа, сънищата й бяха изпълнени с бразилски гори, с ягуари и с диаманти… с препускащи в далечни прерии коне, но пред очите й като че ли бе само едно лице, това на Сантос.
Когато призори се събуди, брат й вече беше заминал с Ледезма да търси алигатора, а гостът още спеше.
Девойката започна да подрежда къщата, но усетила приятен трепет в сърцето си, тя започна да пее както обикновено, но по-тихо, за да не събуди госта, който се нуждаеше от почивка. Не след дълго по дървената стълба се чуха стъпки и сърцето й лудо се разтуптя. Престана да пее. От горния етаж слезе усмихнат бразилецът и влезе в трапезарията. Първото нещо, което попита, бе дали брат й е отишъл на лов.
— Да — отвърна девойката. — Днес ще трябва да убие най-сетне този алигатор, който върши толкова бели.
Тя се усмихна на госта си и го осведоми ласкаво:
— Сега ще приготвя мате. Искате ли?
Не бе необходимо да пита. Сантос бе толкова изгладнял от дългите пости, че Мануелита бързо се отправи към кухнята. Докато слагаше на печката съда с мляко за госта, лицето на около тридесетгодишен мъж, но вече с доста дълбоки бръчки, се появи на прозореца и с една ръка хвана перваза. Великолепен брилянт на пръста, отразяващ светлината на слънцето, блесна в малката кухня.
— Извинете, госпожице, една дума… — изрече непознатият.
Мануелита не можа да се сдържи и извика уплашено. Какво искаше този човек?
Докато той се стараеше да обясни целта на необичайното си посещение, Сантос Каравелас се появи на прага, привлечен от вика на девойката.