Съзнанието на Мануел се проясни. Той си спомни деня, когато, след като се поклониха за последен път на кръста, забит на мястото, където бе изчезнал нещастният годеник на Мануелита, бе срещнал Кабрильо, който търсеше пеона.
— Да, спомням си… — промълви Мануел. — Вие бяхте забелязан недалеч от група работници, докато препускахте с един човек на коня… Продължавайте, моля! Сега при вас ли е онзи човек?
— Да. Не ви ли каза приятелят ви? Той е луд! — отвърна пеонът с развълнуван глас.
— Каза ми. И не само това. Аз самият чух смях в гората през нощта, когато се отправяхме към укреплението. Оказа се, че това е бил смехът на същия този човек.
Пеонът замълча замислен, после попита:
— А този смях не ви ли напомни нещо, някого?
Мануел възкликна неопределено.
— Да, стори ми се, че смехът е на Сантос Каравелас. Но това не може да се допусне, нали?
— Не знам дали се казва така — отвърна пеонът. — Знам само, че човекът, когото прибрах ранен от брега на потока, бе заедно с вас на празненството…
По челото на Мануел изби ситна пот. Струваше му се, че сънува кошмарен сън.
— Нима е възможно това? — промълви той, дълбоко смаян. — С очите си видях как Сантос Каравелас падна във водите, заловен за своя смъртен враг… и още, че потъна във водовъртежите… че не изплува на повърхността след това…
— Безсъмнено, течението го е отвлякло надалеч — забеляза пеонът — и го е изхвърлило в безсъзнание на брега, където всъщност го намерих… Но раната на главата му е отнела паметта.
— Може ли да го видя? — помоли Мануел с глас, който трепереше от вълнение, надежда и възбуда.
— В момента спи — обясни пеонът. — От много нощи не е спал дълбоко и вярвам, че това е добър признак.
Той откачи от стената газената лампа.
— Влезте! — Посочи към другата стая домакинът. Мануел и Франциско се възползваха от поканата.
Още от прага пеонът освети лицето на мъж, който спеше върху легло от лиани и листа. Дълга черна брада прикриваше по-голямата част от лицето му. Дългите лъскави коси обграждаха бледото му чело. Човекът дишаше тежко в неспокойния си сън и устните му се движеха под голямата брада, като че ли произнасяха неразбираеми думи.
Мануел дълго гледа заспалия. Да, тънкият и правилен нос бе негов, както и високото чело с дълбока бръчка. Той кимна с глава и убедено заяви:
— Така е. Въпреки гъстата брада, която покрива почти цялото лице, това е той… Сантос Каравелас! — трепереше гласът на младежа. — Слава Богу! Това е истинско чудо! А ние го оплакахме!
— Би трябвало да го оплачете, но само като луд — обади се пеонът. — Сега той е едно безпомощно дете. Не си спомня нищо, думите му са несвързани…
— Да не го будим — предложи Мануел. — Казахте, че от дълги нощи не е мигвал… Този сън сигурно ще го подкрепи, убеден съм…
— Легнете си и вие — обърна се Франциско към пеона. — Ние прекъснахме съня ви, за което моля да ни извините.
— Нищо, не се грижете за мен. Радвам се, че успяхте да намерите приятеля си. Разкажете ми, ако обичате, всичко. Онова, което зная от Франциско, сигурно е само част от интересната ви история.
Седнаха на пейката и докато клетият луд въздишаше в неспокойния си сън, Мануел разказа преживяванията си. Когато свърши, вече се съмваше.
Пеонът го попита:
— И сега сестра ви значи е отведена в града?
— Да, по заповед на майор Фернейда! — отвърна Мануел.
— Тогава тя е изцяло във властта на плантатора!
— Страхувам се, че е така. Но се надявам, че Мануелита ще съумее да се защити! Пък и съм убеден, че ще направя всичко възможно и ще проникна дори в неговата къща. Вече съм сигурен, че могъщият Кабрильо е авторът на подлия заговор, с който целеше да ми върже ръцете. Сега изпитвам само едно непреодолимо желание: час по-скоро да си отмъстя за това!
Докато произнасяше тези думи, зад гърба му се разнесе малко странен и зловещ смях. Беше смехът на лудия.
Мануел скочи и се обърна. Пред него действително стоеше Сантос Каравелас с разрошени коси, блуждаещи очи, мършав и немощен.
Отначало безпаметният човек сякаш не бе забелязал двамата новодошли в къщата. Погледът му блуждаеше някъде надалеч. Той отново избухна в смях и извика:
— Долу! Долу, на дъното, е смъртта… Там ти е мястото, подлецо!… Ягуарът на Мато Гросо!
Мануел позна гласа на бразилеца. Доближи, разтърси го и извика:
— Сантос Каравелас! Сантос Каравелас! Не ме ли позна? Аз съм Мануел, братът на Мануелита!