Непознатият сподави вика си и тутакси изчезна.
— Пабло Мадейра! Ягуарът на Мато Гросо! — извика бразилецът побледнял. — Та аз го намерих много по-бързо, отколкото очаквах! Извинете ме, Мануелита!
С удивителна пъргавина Сантос Каравелас скочи през прозореца на двора и успя да види беглеца, който вече прескачаше оградата. Веднага след това се разнесе конски тропот.
Бразилецът изтича в обора, отвори вратичката и като се метна на коня като гаучо, извика:
— Напред, Рамунсио! Трябва на всяка цена да хванем Пабло! Омръзна ми да го сънувам като ягуар.
Рамунсио изцвили и препусна, но Пабло вече бе твърде далеч.
Сантос, пришпорвайки непрекъснато коня си, измина няколко километра в преследване на крадеца на диаманти, който, изглежда, се бе скрил в храсталаците край реката.
Когато Сантос Каравелас ги приближи, неприятелят бе вече доста напред с коня си. Бе успял да се качи на широк сал, който го пренасяше към другия бряг на Бермехо.
Сантос остана да гледа дълго подир крадеца, сякаш за да му даде да разбере, че повече няма да го изгуби и че ще го преследва, ако трябва, и до оня свят. После, когато салът се бе скрил зад един завой на реката, обърна коня си и се върна в къщата на великодушните домакини, където го чакаше разтревожената Мануелита.
— Успя ли да избяга? — попита тя.
— Да, но само засега… Кажете ми, какво искаше от вас този човек?
— Не знам. Готвеше се да обясни, когато вие се притекохте при вика ми. Лицето му пребледня, той бе силно изплашен… Но къде избяга?
— По реката. Там някъде е имало скрит сал и той се качи на него заедно с коня си. Но не се тревожете. Скоро ще го заловя. Но защо ли се показа на вас? Какво ли искаше тъкмо от вас?
— И аз това се питам — отвърна Мануелита. — Не го познавам… Не съм го виждала никога. Направи ми впечатление, че на пръста си имаше великолепен диамант.
— И аз го видях. Той е най-хубавият от всички, които бяхме намерили в Куяба! — въздъхна Сантос Каравелас.
После след кратко мълчание добави:
— Дали някой не го е осведомил, че се намирам във вашата къща? Може би брат ви е разказал на някого от индианците приключенията ми и по този начин злодеят е успял да научи, че съм по петите му, че го търся, за да си отмъстя за подлостта му.
— Не вярвам, Сантос! — заяви Мануелита, изпитвайки удоволствие, че назовава по име смелия бразилец. — Мануел не обича да споделя много с чужди хора и ако е споменал нещо, то несъмнено е било пред верния Ледезма, един стар индианец от Гран Чако, който е готов да се хвърли и в огъня заради брат ми… Уверявам те, че от него не може да се очаква нищо лошо!
— Да, да… Индианци от Чако или от Мато Гросо, гуано или монокабио, тоба или хипу, куяпо или короаро, за мен всички са еднакви, защото са от една и съща раса, която има основание да ненавижда бледоликите. Може този Ледезма да е някакво изключение. Във всеки случай е много странно, че Пабло се появи точно пред вас…
Сантос изсърба чашата мате, която му поднесе девойката, и забеляза, че ръката й леко потреперва. Това му достави истинска радост, която в момента не можеше да си обясни.
— Когато излязох от стаята си, вие пеехте, Мануелита. Защо спряхте, когато ме видяхте в трапезарията? Никога не съм чувал по-хубав глас от вашия! Той прониква до дъното на душата!
Девойката леко се изчерви и започна да подрежда масата. Черните очи на младежа следяха всяко нейно движение, а девойката си измисляше хиляди предлози, за да остане колкото може по-дълго в стаята.
Когато към залез слънце Мануел се завърна тържествуващ вкъщи, защото бе убил огромния алигатор, го очакваше изненада: не намери нито Мануелита, нито бразилеца в къщата.
Обзет от известно безпокойство, той започна да ги търси. Зад къщата се намираше малка градинка, в която сестрата отглеждаше любимите си цветя. Там дочу шепот, който го накара да забави крачка. Скри се зад един храст и се ослуша. Гласът му бе познат. Това бе гласът на Сантос Каравелас.
— Да, Мануелита! До вчера мислех, че съм изминал толкова много мили от страната си дотук, за да преследвам този подъл изменник, но сега разбирам, че силите, които ми помогнаха да преодолея дългия път, изпълнен с такива мъки, са били подхранвани от неосъзнато влечение, от един магнит… И този магнит си ти, Мануелита! Кажи ми, не съм ли се излъгал? Не съм ли самонадеян, като си мисля, като вярвам, че тук съм заради теб и че ти, без да го съзнаваш, си ме очаквала?
— Не мога да кажа дали съм те очаквала, Сантос… Чувствах се спокойна и щастлива в този дом с моя добър и великодушен брат и израз на това мое щастие бяха песните ми… Обичам да пея от сутрин до вечер… Но същевременно като че ли чувствах, че тази песен викаше някого…