— Да, това съм бил аз, бедният пътник от Мато Гросо, нещастният търсач на диаманти, ездачът по аржентинските поля… привлечен от магията на твоята любовна песен… Мануелита, сега, когато вече те срещнах, няма да мога никога да се разделя с теб! Какво ще ми отговориш?
— Нищо, Сантос. Не разполагам със себе си… Брат ми е този, който може да реши моята съдба…
— Мисля, че не оставих лошо впечатление у Мануел, чувствам, че не съм му противен, че имаме сродни души, и това го разбрахме веднага, още при срещата ни тук…
— Утре ще поговоря с брат ти, ще споделя искрено чувствата, които изпитвам към теб, и ще му поискам ръката ти. Ако той откаже, ще трябва да напусна тази къща веднага, за да отмъстя на крадеца, и ще забягна надалеч… Ще се скитам по света с надеждата да те забравя, но едва ли…
— Сантос, това няма да стане… Смятам аз да говоря с брат си… Ще го помоля… Готова съм да се хвърля в краката му, за да го убедя, че ти си моето щастие за цял живот!
Мануел, скрит зад храста, успя да чуе всичко. Внезапно се изправи пред двамата, смаяни от неочакваното му появяване.
— А ако откажа, какво ще сториш, Мануелита? — попита строго той.
Сестрата не отговори веднага. При угасващата светлина на деня тя се мъчеше да разбере какво се крие зад думите на брат й.
Мануел се обърна към Сантос Каравелас и продължи:
— Вие заслужавате похвалата ми за бързината, с която завладявате женските сърца. Изглежда, в Бразилия това е нещо лесно. Тук сте едва от няколко часа и сестра ми вече е готова на всичко заради вас. Но, господин Каравелас, вие сте в къщата ми и аз не бих искал да се показвам негостоприемен, да ви се налагам като господар. Вие още не ме познавате, но знайте, че съм твърде упорит и което аз реша, това ще стане. Разбрах, че се каните утре да поискате ръката на сестра ми. Отсега ви казвам и се обзалагам, че вие утре няма да сторите това…
— Напротив! Ще го направя! — отговори твърдо бразилецът.
— Няма смисъл, защото ще бъде съвсем излишно! — извика Мануел.
Замълча за миг, после високо добави:
— Ето защо…
Съвсем неочаквано той взе ръката на сестра си и силната ръка на Сантос и ги съедини…
Великодушно сърце
На следния ден Мануел съобщи на Сантос и на сестра си, че му се налага да отиде отново на лов.
— Големият алигатор е убит, но други крокодили заплашват да продължат опустошението на плантациите — обясни той.
— Не мога ли да дойда и аз с теб? — попита бразилецът.
— Може. Но ще трябва да оставя Ледезма да наглежда индианците. И освен това ти си вече член на моето семейство… Хайде да се приготвим, докато Мануелита се погрижи за храната, защото по всяка вероятност ще се завърнем привечер.
Двамата заминаха с лодката, изпратени от Мануелита, влюбените очи на която блестяха, изпълнени с щастие.
Сантос Каравелас веднага се прояви като отличен гребец: боравеше с веслата бързо и умело. Разказа за внезапното появяване на хитрия ягуар Пабло Мадейра предишната сутрин и напразното преследване.
— Защо вчера нищо не ми каза? — попита го Мануел.
— Голямото щастие, което ми даде великодушното ти съгласие, ме накара да забравя за странната и неприятна случка — отговори Сантос. — Но как да си обясня, че Мадейра, който по всяка вероятност живее на другата страна на река Бермехо, е узнал, че съм в къщата ти?
— Не зная… Когато ти дойде у дома, бе тъмно като в рог и навън бушуваше ураган — отговори замислено Мануел.
После замълча, търсейки отговор на всичко онова, което се беше случило напоследък.
Този Мадейра сигурно бе същото лице, за което му беше говорила Мануелита. Това донякъде обясняваше появяването му под прозореца. Вероятно Мадейра бе дошъл отново, за да говори с Мануелита, и виждайки Сантос, така се бе смутил, че нищо друго не му бе останало, освен да побегне и да се скрие. Но за да не тревожи приятеля си, реши да не говори повече за него.
Лодката се плъзгаше бързо благодарение енергичното гребане на бразилеца. Денят предвещаваше да бъде великолепен, макар и да бе отрано задушно.
Сантос Каравелас кроеше в ума си хиляди щастливи планове за бъдещето. Щастието, което бе обзело душата му, притъпяваше ненавистта му към крадеца на диамантите, спечелени и с негов труд. Дори великодушието му стигна дотам, че повярва в намесата на Провидението, накарало го, преследвайки Мадейра, да стигне до бреговете на Бермехо, за да намери хубавата Мануелита.
Двамата бяха заети с мислите си, когато изведнъж се разнесе пушечен изстрел, последван от вик. В същия момент лодката минаваше покрай тясна ивица земя, образуваща малко островче, покрито с ниски храсталаци. Двамата гребци видяха отвъд ивицата земя поразителна сцена. В самотна лодка някакъв човек се бореше отчаяно с огромен крокодил. Човекът бе сам и крокодилът бе стиснал със здравите си челюсти приклада на пушката му, с която мъжът трябваше да се защити. Бе извикал за помощ, защото крокодилът, разтворил огромната си уста, се готвеше да го нападне, принуждавайки го да отстъпи към задната страна на лодката. Мануел не се поколеба нито за миг. Той стреля и куршумът прониза гърлото на крокодила. Втори изстрел, този път от страна на Сантос, го довърши.