— В замяна на любезните грижи, които положихте за мен — заяви плантаторът, — моля ви да приемете поканата за едно фанданго3, което ще се състои в къщата ми след четири дни. Уверявам ви, че ще се забавлявате добре!
Мануел благодари сърдечно, а така също и от името на сестра си и Сантос, и обеща, че ще отидат непременно.
След пладне четирима прислужници дойдоха с носилка да вземат господаря си, за да го пренесат в имението му.
Кабрильо бе вече много по-добре. Той спокойно се движеше сам, но слугите не биваше да бездействат и управителят се остави да бъде поставен на носилката.
Очите му не се откъсваха нито за миг от красивата девойка. Той се стараеше погледът му по възможност да бъде нежен и кротък, но това трудно му се удаваше. Мануелита отбягваше погледите, които я караха да изтръпва неприятно.
Когато Кабрильо най-сетне си отиде, тя въздъхна облекчено.
Мануел като че ли бе доволен от приключението. Понесеното оскърбление бе заличено от извиненията на всемогъщия господар, който бе благоволил да прекара няколко часа в неговия дом. Какво повече можеше да желае?
Обаче бразилецът, воден от верния си инстинкт, не споделяше задоволството на приятеля си. Дългите погледи, които плантаторът отправяше към Мануелита, не останаха незабелязани от него. Той чувстваше, че този човек не е искрен, и това го караше да бъде нащрек.
— Кабрильо де ла Бланка може да бъде полезен и на теб — обясни Мануел.
— По какъв начин? — попита Сантос.
— Би могъл например да ти помогне да откриеш по-лесно крадеца на диамантите. Ако Мадейра е купил в тази област някоя естансиа, ще бъде лесно да разберем къде. Та нали ние му спасихме живота!
— Има хора, които ненавиждат тъкмо тези, които са им направили добро. Струва ми се, че не трябва да имаме безрезервно доверие към този човек.
— Истина е, че не е чак толкова симпатичен, но понякога външността лъже, нали? Във всеки случай приехме поканата и ще трябва да му гостуваме!
Двамата мъже разговаряха, седнали върху пейката, облегната на оградата. От другата страна на двора се издигаше високо, клонесто дърво.
Както разговаряха, двамата младежи видяха как през клоните на дървото се изви тънък дим, последван веднага от изстрел. Един куршум свирна край ушите на Сантос и одраска стената, върху която бе облегнал главата си. И двамата скочиха и се спуснаха към дървото. За миг Мануел се покатери на дървото и като се прехвърли през оградата, огледа полето.
— Никого не виждам! — извика той. — Стрелецът трябва да е избягал към реката.
След малко Мануелита се появи.
— Какво става тук? — попита уплашено тя. Но младежите не й отговориха, а изтичаха до брега на Бермехо.
— Няма никой! — заяви Мануел, след като огледа брега и повърхността на реката.
Въоръжени с пушки, готови да накажат престъпника, който така коварно бе посегнал на живота им, те заобиколиха къщата, претърсиха всички храсти наоколо, преровиха всяко кътче на градината, но не намериха никого.
Когато излязоха на пътя, който продължаваше покрай Бермехо, забелязаха малка лодка, насочена към отсрещния бряг. В нея седеше някакъв човек, който гребеше усърдно, обърнат с гръб към тях.
— Спри! — извика Мануел.
Но човекът в лодката не се подчини. Дори не се обърна.
— Спри или ще стрелям! — повтори младежът.
В отговор лодката започна да се плъзга още по-бързо. От реката се надигаше лека мъгла и лодката се виждаше все по-неясно.
Тогава Мануел, неполучил никакъв отговор, надигна пушката си и натисна спусъка. Ехото от изстрела се удари в отсрещния бряг. Последва глух кикот и лодката се изгуби от погледа на двамата младежи. Тя просто потъна в мъглата.
— Няма съмнение: човекът, който искаше да ни убие, е този, който сега ни избяга с лодката.
— Но как не сме я забелязали по-рано? — питаше се Мануел.
— Сигурно е била скрита зад тръстиките на брега — отговори бразилецът. — Веднага след изстрела човекът е скочил от дървото на земята и е изтичал до лодката зад тръстиките… Докато ние обикаляхме къщата да го търсим, докато надничахме във всяко кътче на градината, разбойникът се е втурнал към отсрещния бряг на реката.
— А на всичко отгоре се и кикотеше! — допълни гневно Мануел.
— Ще ни заплати прескъпо за този изстрел! — закани се Сантос. — По всичко личеше, че изстрелът беше предназначен за мен! Човекът в лодката или е крадецът на диаманти, когото аз търся, или някой негов наемник! Вярно е, че не можах да го разпозная, защото през всичкото време беше с гръб към нас. Но аз не се лъжа в предположенията си!
— Съжалявам, че не се прицелих веднага, когато го забелязахме — добави Мануел. — Щях да го улуча, но не бях сигурен, че е нападателят.