— Но аз не мога — възкликна Хару, отдръпвайки се ужасена. — Искам да кажа, че не знам нищо.
— Добре тогава — съгласи се Сано. — В такъв случай ще трябва да понесеш присъдата си — той даде знак на стражите: — Отведете я при погребалната клада…
Стражите тръгнаха към Хару, която изкрещя:
— Не! Чакайте! — Сано вдигна ръка да спре стражите. Рейко наблюдаваше как Хару се бори да превъзмогне верността или страха си към „Черният лотос“. Накрая се предаде, загубила воля за съпротива. — Планината ще изригне — измърмори тя. — Пламъци ще погълнат града. Водите ще влачат смърт, а въздухът ще пръска отровния си дъх. Небето ще пламне, а земята ще изригне! — Рейко замръзна, разпознавайки думите на Благочестива Истина. Сред публиката се разнесоха озадачени възклицания. Хару заговори с безизразен глас, сякаш разказваше заучен урок: — Висшият свещеник Анраку е превърнал своите последователи в армия от разрушители, които ще подпалят пожари и, ще възпламенят бомби около Едо и ще отровят кладенците. Ще посичат гражданите по улиците. Смъртта и разрушението ще плъзнат из цяла Япония. Само истинските поклонници на „Черният лотос“ ще оцелеят. Само те ще постигнат просветление, ще добият свръхестествени способности и ще управляват в новия свят…
Глава 34
Междуградският път, по който се стигаше до храма Зоджо, се простираше под забулено в облаци мастилено небе. Бледо сияние от пълната, скрита от облаците луна докосваше върховете на хълмовете. Гората, през която минаваше пътят, се мержелееше застинала насред неподвижния въздух. Откъм Едо в посока север се носеше чаткане на конски копита и несекващ ритъм на маршируващи нозе.
В пълни бойни доспехи Сано яздеше до Хирата малко зад челото на колоната, която наброяваше двеста войници — конници и пешаци, — в това число всичките му детективи и стражи плюс други воини на Токугава от замъка Едо. Фенерите им осветяваха мрачни лица под метални шлемове.
— Ами ако сме закъснели твърде много? — попита тревожно Хирата. — Ако са сторили нещо лошо на Мидори…
— Вече почти стигнахме. Сигурен съм, че е жива и здрава — успокои го Сано, макар и сам да не вярваше, че ще пристигнат навреме, за да спасят девойката. Подготовката, необходима за този поход, бе отнела часове, които можеха да струват живота й.
След като Хару направи самопризнания и се съгласи да даде информация за „Черният лотос“, съдията отсрочи делото. Сано и Хирата я разпитаха подробно за дейността на сектата. Хару потвърди историята на Благочестива Истина и призна, че самата тя е била в група от членове на сектата, отговорни за инцидентите в Шинагава, репетиция за нападението над Едо. Тя твърдеше, че знае къде се намират подземният арсенал и затворът на висшия свещеник Анраку, и се съгласи да отведе там Сано и хората му.
После Сано докладва новините на шогуна. Токугава се поколеба, разкъсван между страха за собствения си режим и страха от неодобрението на роднините си. Отчаян, Сано прибягна до един трик, често използван от дворцовия управител Янагисава — той отправи хвалебствия към шогуна за неговата мъдрост и поласка гордостта му, след което предпазливо намекна, че ще бъде ужасна грешка, ако се пренебрегне заплахата, която представлява „Черният лотос“. Когато шогунът започна да отстъпва пред очевидно по-силната воля на своя сосакан, Сано описа със зловещи подробности повсеместната разруха, която би настъпила, ако не смажат сектата незабавно. Накрая уплашеният шогун подписа указ, упълномощаващ Сано да действа, както намери за необходимо. Сано грабна указа и хукна навън, преди шогунът да промени решението си. После събра войски за нападение срещу храма.
Сега Хару и Рейко пътуваха в един паланкин малко зад редицата на войниците. Гората отстъпи място на нивя и къщи със сламени покриви, след което шествието най-накрая навлезе в тесните алеи, пресичащи терена на храма. Рейко бе вперила поглед в зидовете на храма в тревожно очакване. Хару се опитваше да я заговори от време на време, но Рейко запазваше ледено мълчание. Едва когато наближиха храма, тя се обърна към Хару:
— Предполагам, че си горда от начина, по който успя да ме измамиш — каза тя с тих, треперещ от гняв глас.
Свита в ъгъла на паланкина, окаяна и нещастна, Хару отвърна:
— Не, напротив, срамувам се.
— Още при първата ни среща си съобразила, че ще ти бъда от полза — продължи Рейко с горчивина. — През цялото време сигурно си се гордяла със себе си колко хитро се възползваш от лековерната съпруга на сосакан Сано.