Рейко се приближи предпазливо до ръба на отвора и зърна в него стълба, която водеше надолу в мъждиво осветена кухина. За миг се замисли дали да отиде и да доведе Сано, но после се отказа. Ако тунелите се разклоняваха и множаха под храма, както твърдеше Благочестива Истина, докато Рейко се върнеше с подкрепление, Хару щеше да се е отдалечила твърде много. Освен това Хару бе успяла да избяга по вина на Рейко, тъй че отговорността да я върне си беше нейна. Затова тя мушна кинжала си в ножницата, прикрепена на ръката й, и се заспуска надолу. Обзе я смразяващото чувство, че земята я поглъща. Сърцето й биеше до пръсване, по кожата й пълзяха ледени тръпки. Озова се на място, в което се събираха три тунела. Извади кинжала и се огледа — наоколо нямаше жива душа. Ритмичното тракане бе съпроводено с нахлуване на свеж въздух, който поклащаше пламъчетата на окачените по стените лампи. Хриптенето на Хару и шумът от стъпките й отекваха в едно от разклоненията на тунела.
В двора на храма Сано размахваше меч пред свещениците, които се тълпяха около него и коня му.
— Отдръпнете се! — извика той, като се опитваше да си пробие път до паланкина на Рейко. Люде в бели роби се изсипваха през зейналите порти, преследвани от войници. Ранени членове на сектата поглъщаха съдържанието на стъкленички, които висяха на върви на шията им и издъхваха в неистови конвулсии. Гълтаха отрова, за да не попаднат в плен. Макар че земята наоколо бе осеяна с труповете на покосени свещеници и монахини, храмът сякаш бълваше несекващи резерви от нови нападатели. Пламъците от падналите факли бяха подпалили храстите. Грандиозният пожар на Анраку бе започнал. Сано се опасяваше, че воините му нямаше да успеят да се противопоставят на рукналото насилие и той нямаше да изпълни своя дълг да предотврати унищожението на Едо. Докато си проправяше път, сражавайки се, някакъв предмет, голям колкото чайник, прелетя във въздуха пред него, оставяйки къса опашка с пламтящ край. Предметът тупна на земята и избухна с неистов гръм и ослепителен блясък. Сано възкликна стреснато. Конят му се изправи на задни крака. На мястото на експлозията взе да набъбва огромен облак дим. „Черният лотос“ умееше да използва барутни бомби! Някъде отзад се взриви нова бомба. Още една падна върху покрива на паланкина.
— Рейко! — извика Сано. — Излез. Бягай! Бягай… — той скочи от седлото и хукна към паланкина. Беше на около десетина крачки от него, когато бомбата избухна и превърна закритата носилка в пламтящи трески. Взривната вълна го отхвърли назад. Почувства невероятна горещина. Отгоре му се посипаха натрошени дъски. Барутни изпарения опърлиха дробовете му. Той запълзя през пушека, отчаяно ровейки с голи ръце в останките от паланкина. — Рейко! — ушите му бучаха от силната експлозия; почти не чуваше собствения си глас. Тъмното отражение на светкавицата замъгли зрението му. — Къде си? Рейко…
С надеждата, че е жива, Сано разрови останките от разбитото купе на паланкина. Но не откри и следа нито от Рейко, нито от Хару. Облекчението му беше мимолетно, последвано от нов пристъп на ужас. Вдигна поглед и видя, че към него тича Хирата.
— Няма ги! — изкрещя той, за да надвика трясъка от нови взривове. — Рейко и Хару. Няма ги… Помогни ми да събера малко войници. Трябва да ги открием.
Стиснала кинжал, Рейко бързаше навътре в тунела, подминавайки затворени врати. Лампите отпечатваха сянката й върху стените; проходът продължаваше да се вие навътре. Тя не виждаше Хару, но тунелите усилваха шумовете и тя следваше хриповете й. Различи и други, по-далечни шумове — маршируващи нозе, неестествени гласове и звън на метал. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Ако от „Черният лотос“ я откриеха, нямаше и никакво съмнение, че щяха да я убият. Но тя трябваше да хване Хару.