— Всъщност… надявах се да поговоря с нейни приятелки… — Рейко се чудеше как да се измъкне от поканата, без да я обиди. — Само ми посочете къде е сиропиталището… и няма да ви безпокоя…
— Излишно е да ходите там — отвърна Джункецоин, все още усмихната, макар че погледът й стана суров. — Мога да ви предоставя цялата информация, която ви е нужна!
Игуменката и монахините заобиколиха Рейко. Очевидно нямаше да й позволят да се разхожда из храма сама. Рейко знаеше, че ако се противопоставеше на длъжностно лице от сектата, можеше да създаде неприятности на Сано. Затова трябваше да се съгласи. Кимна и покорно тръгна след Джункецоин. Може би все пак щеше да научи нещо важно.
Стигнаха до жилищните помещения на монахините и игуменката покани Рейко в неголяма, семпло обзаведена стая на горния етаж. Отворени плъзгащи се врати извеждаха към малък балкон с приятен изглед. Една прислужничка поднесе чай. Монахините коленичиха в ъглите като безмълвни стражи. Сега Рейко забеляза, че сивото кимоно на игуменката е от най-фин памук с дискретен десен от вълнообразни по-светли линии вместо простия конопен плат, от който се правеха робите на монахините; обикновено те ходеха боси, а тя беше с безупречно бели чорапи.
— Кажете ми, моля, какво отличава „Черният лотос“ от останалите секти? — попита любезно Рейко, насочвайки разговора към по-отвлечени теми.
— Ние вярваме, че всеки човек има скрити заложби да постигне нирвана — игуменката заговори бавно и напевно, с добре заучени фрази. — Сутрата „Черният лотос“ е уникален древен текст, открит преди години от нашия висш свещеник. Тя гласи, че правилният път към просветление се състои от безкрайни паралелни, пресичащи се, сливащи се и разделящи се пътеки, които накрая се събират в една. Единствен висшият свещеник Анраку, Бодхисатва на безпределната мощ, е способен да ни покаже пътя, който всеки от нас трябва да следва… — игуменката се размърда неспокойно. — Но сутрата е дълга и сложна, а доколкото си спомням, вие искахте да научите нещо за Хару и пожара…
— Да — отвърна Рейко. Стори й се странно това нетърпение на игуменката да отклони разговора от сектата и нейната доктрина. — Опитвам се да възстановя случилото се с Хару още от нощта преди пожара, когато си е легнала в спалнята на сиропиталището. Интересува ме дали някой я е виждал от онази вечер до момента, когато са я открили огнеборците…
Игуменката стисна презрително устни.
— Сигурно ви е казала, че не може да си спомни нищо… Е, длъжна съм да ви предупредя да не вярвате на онова, което говори, защото това толкова приятно на пръв поглед девойче има коварен и прикрит характер! Ако е казала, че си е легнала, когато е трябвало, значи просто е излъгала. Нейното притворство и неподчинение, както и липсата на уважение към властта, винаги са ни създавали проблеми. Непрекъснато нарушава разпоредбите. Говори по време на свещени ритуали и отказва да върши черната работа… Краде храна от килера за провизии. Немарлива е, недодялана, позволява си да ходи там, където сираците не се допускат! — в гласа на игуменката звучеше открито неодобрение. — А когато се опитаме да я порицаем, Хару винаги отрича вината си. Мрази да става сутрин рано, а нощем изчаква всички да заспят и се измъква от приюта. Същото е сторила и в нощта преди пожара…
— А вие откъде знаете? Видяхте ли я? — Рейко беше обезпокоена от този портрет на Хару, тъй различен от личните й впечатления. Твърдението на игуменката, че момичето по собствена воля е напуснало спалнята, противоречеше на представата, която вече си бе изградила за събитията. И все пак дали старанието на Джункецоин да очерни Хару не бе продиктувано от някакъв личен интерес?
— Не, не съм я видяла — отвърна игуменката. — Не е мое задължение да надзиравам сираците — тя говореше с високомерно презрение. — Пазачите на храма обаче неведнъж са хващали Хару да обикаля из района по тъмно. Два пъти са я заварвали да общува с мъже. Всичко това поражда сериозни съмнения, дали момичето е подходящо за отдаден на религията живот. Именно по тази причина все още не е приета в метоха — игуменката се изсмя язвително. — Предполагам, че не ви е обяснила защо продължава да живее в сиропиталището с децата, макар че вече е жена…
Рейко също не беше отчела това обстоятелство. Тя смяташе Хару за дете и затова дори не си беше задала въпроса, защо девойката все още не е дала религиозен обет. Рейко знаеше, че неомъжените момичета от селски произход често влизат в сексуални отношения преди брака си; спомни си и вече женствените форми на Хару, но идеята, че разюздано прелъстява млади мъже, определено я слиса. Възможно ли бе игуменката да говори истината? Нима Рейко бе пропуснала и други важни факти в разговора си с Хару?