— Мидори, искаш ли да се поразходим? — попита Хирата мрачно.
— Добре, само да се преоблека — рече тихо тя.
Скоро след това вече вървеше до Хирата по една алея през градината. Двамата бяха свели очи към земята и не смееха да се погледнат. Тъмни облаци в сумрачното небе вещаеха дъжд; светлините на къщата проблясваха през просмуканите от влага дървета. Трепереща от любов и безпокойство, Мидори стисна ръце, скрити в ръкавите й.
— Как се чувстваш? — попита я Хирата. Беше загубил доскорошната си самонадеяност и звучеше по младежки неуверен.
Полагайки усилие да се овладее, Мидори пое дълбоко въздух, наситен с аромат на бор.
— Много по-добре, благодаря.
Известно време продължиха да вървят мълчаливо. Хирата откъсна едно листо от близък храст и го заразглежда усърдно.
— За това, което си направила в храма… — започна той.
В отчаяното си желание да предотврати унижението от порицанието на Хирата Мидори изрече припряно:
— Зная, че беше грешка. Не трябваше да ходя… — гласът й затрепери. — Ти беше прав… глупаво беше от моя страна да си мисля, че от мен може да стане детектив…
Хирата спря, хвърли листото и погледна Мидори в очите.
— Не исках да кажа това — изрече той настойчиво.
— Смятах се за много умна, когато проникнах в храма, но те са ме взели, защото им е трябвал точно човек като мен — Мидори беше осъзнала, че я бяха приели в сектата заради нейната простодушна и покорна, уязвима природа. Очите й се напълниха със сълзи. — Мислех, че мога да бъда смела, но ужасно се страхувах… Направих го, за да привлека вниманието ти…
— Мидори — Хирата я хвана за раменете, — чуй ме — Мидори преглътна риданието си и вдигна поглед към него. Тревогата и топлината, които бяха изписани на лицето му, я слисаха. — Ти беше умна и смела — каза Хирата с дрезгав от искрено вълнение глас. — Успя да проникнеш в храма, когато професионалните детективи се провалиха. Рискува живота си, за да намериш доказателства срещу „Черният лотос“. Разбира се, че ще изпитваш страх — кой не би се чувствал по този начин? Но си го превъзмогнала. И си оцеляла. И макар че щях да те спра, ако имах тази възможност… и ми е мъчно, че си страдала… аз ти се възхищавам.
— Наистина ли? — Мидори го погледна озадачена. — Но аз бях такава глупачка, че се оставих да ме разкрият.
— Не, не — размаха ръце Хирата в желанието си да й възрази, преди да е казала още нещо. — Не те хванаха, защото си глупачка, а защото си добра и мила. Не си можела да изоставиш онова момиче Тошико в опасност… — той сведе глава и измърмори: — Аз съм този, който заслужава порицание… — между клоните на дърветата запръска дъжд. Хирата бързо отведе Мидори в беседката, която ги бе подслонила от една друга буря преди две години. Един до друг, хванати за ръце, те наблюдаваха дъжда също както предния път. И сърцето на Мидори пърхаше в същото очакване. — Трябва да ти се извиня… за начина, по който се държах с теб — каза Хирата смирено. — Аз бях глупакът, който не оцени твоето приятелство. Когато разбрах, че си заминала за храма и не си се върнала, осъзнах… — той се обърна към нея и изрече пламенно: — … колко много те обичам! — Мидори почувства как лъчезарна усмивка заличава мъката от лицето й. От очите й рукнаха сълзи, но бяха от щастие. — Значи не е твърде късно? — попита Хирата, вперил поглед в нея с надежда. — Значи все още ме обичаш? — Мидори се изчерви и кимна. Хирата засия. Дъждът продължаваше да се лее и замъгляваше света извън беседката. После Хирата стана сериозен. — Искам винаги да бъдем заедно — каза той.
Твърде срамежлива, за да откликне на смелото му изявление, Мидори изрази съгласието си с любящ поглед и прочувствена усмивка. Но бракът между тях изискваше съгласието на родителите им.
— Какво ще правим? — прошепна тя.
Хванал я за ръката, Хирата я стисна успокоително:
— Каквото е необходимо.
Останали сами в детската стая, Сано и Рейко седяха един срещу друг. Звукът от далечния смях на Масахиро подчертаваше неловкото мълчание помежду им. Скована от тревога, Рейко се подготви да посрещне предстоящите обвинения. Тя заслужаваше наказание за грешките си, за непокорството си. Сано беше в правото си да се разведе с нея и дори да й отнеме Масахиро. И ако все още не го беше сторил, можеше да означава просто, че е твърде зает в работата си.
Бе прекарала последните четири дни в обичайните грижи за къщата. Заради Масахиро бе полагала усилия да се държи така, все едно нищо не се бе случило, но в съзнанието й неспирно се редяха картини на ужасни сцени — обезумели монахини и свещеници, кървави трупове, святкащи остриета, огън, потънали в мрак тунели и Анраку, посечен от собствената й десница. Но образът на Хару бе по-ярък и натрапчив от всеки друг. Дори сега не можеше да я забрави. Духът на момичето продължаваше да витае тук между нея и Сано като един безплътен упрек за погрешните й преценки и действия.