— Преобладаващите емоции у нея са ну и чинг, гняв и изненада. Макар че е физически добре, духът й е болен. От известно време се старая да излекувам симптомите й, да я избавя от типичната й своенравност, егоизъм, нечестност, сексуална разюзданост, отсъствие на чувство за дълг и пренебрежение към авторитетите…
Рейко стисна зъби. Докторът потвърждаваше оценката на Джункецоин, като й придаваше допълнителна тежест с медицинската си вещина.
— Смятате ли, че Хару е подпалила къщата? — тихо попита тя.
Поредна размяна на погледи между игуменката и лекаря: тя придоби заповедническо изражение, а той стана хрисим.
— Ако трябва да изразя професионалното си мнение, да. Лесновъзбудимата и нестабилна природа на Хару може да я насочи към палеж и насилие…
Въпреки личните си противоречия доктор Мива и игуменката очевидно бяха единодушни в намеренията си да изкарат Хару виновна за престъпленията. Рейко зърна сласт в мътните скосени очи на доктор Мива, докато погледът му скришом се плъзгаше по тялото й. Освен това забеляза, че Джункецоин я наблюдава с присвити, изпълнени с гняв очи. Макар че не харесваше доктор Мива, игуменката определено желаеше да бъде център на мъжкото внимание и не понасяше съперничество. Сега тя вирна брадичка и опипа с пръсти отпуснатата кожа под нея.
— Интересува ме защо толкова настоятелно се опитвате да ме убедите, че Хару е убийца и подпалвачка — заяви Рейко.
— Казваме ви истината — отвърна Джункецоин. — Държим разследването да завърши колкото се може по-скоро и виновницата да бъде арестувана.
— Но защо й е на Хару да подпалва къщата?
— За отмъщение — отвърна игуменката. — Многократно сме я наказвали заради неподчинението й с глад и уединение, но това я разгневява. Пожарът е начин да си разчисти сметките с нас.
— Хару познавала ли е жертвите от пожара? — не се предаваше Рейко.
— Никой не знае кои са жената и детето — отвърна доктор Мива. Рейко забеляза как той плъзна поглед встрани от нея и нервно сплете ръце.
— Какво значение има! — възкликна игуменката. — Едва ли Хару си е направила труда да проверява дали къщата е празна, преди да я подпали…
Вниманието на Рейко бе привлечено от някакво движение зад гърба на Джункецоин и доктор Мива. Тя погледна към балкона и видя млад монах, който надничаше над парапета. Бръснатата му глава бе тясна и издължена, а ушите му стърчаха встрани като дръжки на стомна. Момъкът гледаше право в Рейко. Когато погледите им се срещнаха, той кимна към другите присъстващи в стаята и сложи пръст на устните си. Инстинктивно Рейко сведе очи към купичката си с чай, прикривайки изненадата си. Запита се защо ли този монах ги подслушваше.
— А познавахте ли оябун Ояма? — попита тя. Погледна отново към балкона, но монахът беше изчезнал.
— Срещала съм го един-два пъти — отвърна Джункецоин и добави: — Не съм имала никакви причини да му желая злото. Прекарах цялата нощ преди пожара в моите помещения и не съм доближавала къщата до идването на огнеборците. Моите помощнички ще потвърдят… — и тя обхвана с жест четирите монахини, които седяха все така безмълвни и бдителни.
— Аз пък лекувах един болен монах. Помагаха ми няколко медицински сестри. Започнах след полунощ и все още бях при него, когато заби пожарната камбана — припряно каза доктор Мива.
Рейко се изненада, че и двамата така нетърпеливо й изложиха „неоспоримото“ си алиби, без дори тя да ги бе питала къде са били и какво са правили в нощта на убийствата. Изгледа ги един по един. Доктор Мива отново сплете нервно мръсни пръсти, а игуменката издържа погледа й, без да трепне, но изражението й беше отбранително. Атмосферата в стаята стана непоносимо напрегната. Рейко инстинктивно долавяше, че зад стените на храма се крият много тайни и че игуменката и докторът знаят повече, отколкото казват.
— А дали ще е удобно да поговоря с висшия свещеник Анраку… — предложи тя. Надяваше се свещеникът да е по-надежден свидетел от Джункецоин и доктор Мива.
Игуменката се намръщи:
— Висшият свещеник Анраку в момента медитира и не може да бъде обезпокояван. Ще го уведомя, че желаете да го посетите, и допълнително ще ви съобщя кога може да ви приеме… А сега моля да ни извините, имаме да обсъждаме наши дела…
Безцеремонният начин, по който я отпращаха, вбеси Рейко, но тя прикри гнева си и се поклони: