— Благодаря ви за съдействието, бяхте изключително любезни.
Очите на игуменката отправиха безмълвна команда към четирите монахини. Без да отронят нито дума, те придружиха Рейко вън от метоха с очевидното намерение да се уверят, че е напуснала храма. Докато вървеше надолу по пътеката, тя видя Маруме, единия от помощниците на Сано, да влиза в постройката на слугите, придружен от някакъв свещеник. Изглежда, от сектата не позволяваха хората на сосакан да провеждат разследването си без официални придружители. Рейко трескаво търсеше начин да се освободи от ескорта си. Хрумна й нещо и спря:
— Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната! — каза тя и се огледа. Монахините се поколебаха, после кимнаха и я поведоха към малка дървена барака, сгушена между боровете в задната част на метоха. Изкачвайки двете стъпала до вратата, тя се обърна към тях: — Няма защо да ме чакате! — влезе и се затвори в сумрачното тясно пространство. Изчака малко и открехна вратата. Монахините стояха наблизо и наблюдаваха нужника. Рейко се ядоса. Как да се отърве от пазачите си, без да направи сцена, която би оскърбила сектата, би разстроила Сано и би злепоставила хората, които смяташе да разпита дискретно!
Зад гърба й се разнесе тихо почукване и тя се обърна. На задната стена имаше закован с дървени летви прозорец и през цепнатините Рейко зърна тясната глава с щръкналите уши. Беше монахът от балкона на метоха.
— Моля ви, госпожо, трябва да говоря с вас! — прошепна той напрегнато. — Имам важна информация.
Първоначалният уплах на Рейко отстъпи място на надеждата.
— За какво? — попита тя също тъй шепнешком.
— Нека да се видим пред портите на храма, моля ви!
В същия миг се чу шумолене от бързи стъпки върху сухи борови иглички и монахът изчезна.
Глава 5
Писъците на Масахиро огласяха цялата къща. Откакто майка му го беше изоставила преди няколко часа, гледачките се бяха видели в чудо — нито храна, нито играчки, нито ласки можеха да утешат разтревоженото дете. Мидори, която беше дошла на гости по обед, също вече не можеше да понася врявата. Тя и Охана, най-младата прислужничка, избягаха в градината.
— Най-сетне тишина и спокойствие! — възкликна Охана. Деветнайсетгодишна, тя имаше хубаво лице с остра брадичка и дръзка усмивка. — Младият господар е способен напълно да ни побърка. Направо ти се чудя! Да зарежеш покоите на придворните дами и да дойдеш при това кресливо дете!
— О, на мен ми е приятно — отвърна Мидори. Тя приглади розовото си копринено кимоно. — Рейко и сосакан Сано са толкова мили с мен. А и Масахиро ми харесва…
Охана попита лукаво:
— А нещо друго да ти харесва?
Мидори се изчерви при мисълта, че прислужничката беше забелязала как се оглежда да зърне някъде Хирата. Тя се беше запознала с главния васал на сосакан Сано преди три години, след като вече беше слушала историите за геройството му в Нагасаки, където бе спасил живота на господаря си. В началото Хирата се държеше много мило с нея, ухажваше я, глезеше я. Виждаха се често в имението на сосакан. Така тя се влюби в него и търсеше всеки удобен миг да го види.
Неясно бръмчене прекъсна мислите на Мидори. Нещо прехвръкна покрай ухото й.
— Оса! — изкрещя Охана. Насекомото се стрелна към нея и тя изпищя, прикривайки главата си с ръце.
Паниката й беше заразителна. Осата се устреми право към лицето на Мидори и тя също изпищя. Двете с Охана се хванаха една за друга и хукнаха в кръг.
— Помощ! Помощ! — разкрещяха се те.
Осата се оплете в дългите коси на Мидори, пърхаше с криле и бръмчеше свирепо до самия й врат.
— Махни я от мен! — извика Мидори.
Очаквайки острото жило да се забие в плътта й, тя се свлече на колене.
Охана я погледна с ужас. В този момент до тях се разнесе мъжки глас:
— Какво става тук?
Мидори вдигна поглед и видя Хирата — силен, енергичен, двайсет и три годишен, с двата си меча, увесени на кръста, той беше спрял край тях и ги гледаше с любопитство.
— В косите ми има оса! — изплака тя.
Хирата коленичи до нея. Внимателно хвана осата за крилете, отнесе я настрана и я подхвърли нагоре във въздуха. Осата отлетя. Той се върна при Мидори и Охана.
— Вече сте в безопасност — каза той през смях.
Мидори се изправи с мъка и го погледна с искрено възхищение. Той беше толкова смел и прекрасен. Тя копнееше за любовта му и изгаряше от желание да се омъжи за него, макар че семейството й щеше да бъде против брака й с бивш полицай, а положението на Хирата заслужаваше по-добра невеста от дъщерята на един низвергнат даймио. И въпреки всичко преди две години женитбата й се струваше по-реална перспектива, отколкото сега. Тогава, една лятна вечер, докато с Хирата се разхождаха тук в същата градина, изведнъж се изви буря и двамата се подслониха в онази закрита беседка. Той я прегърна и каза: