Слисан, Хирата се втренчи в нея.
— Ти? — после отметна глава и се засмя. — Хубава шега. За малко да се хвана.
— Не е шега — възрази Мидори. Страните й пламнаха от смущение. Смехът му я засегна, но поне успя да привлече вниманието му. — Наистина искам да ти помогна…
— Как? — лицето му изразяваше откровено недоверие.
— Ами… — Мидори изтърси първото, което й хрумна: — Ти ми кажи!
Той я изгледа с ласкава насмешка, която я засегна още повече.
— Детективската работа не е за жени…
— Но Рейко помага на сосакан Сано! — възкликна девойката. Струваше й се, че именно общата работа скрепява щастливия брак на Рейко и Сано. Затова смяташе, че тя и Хирата могат отново да се сближат при подобни взаимоотношения.
— Рейко е дъщеря на съдия — възрази й Хирата. — Научила е много за престъпленията в самия съд, служи си изкусно с мечове, може да се защитава, докато ти не знаеш нищо…
— Ще се уча от теб! — в действителност Мидори не изгаряше от желание да става детектив, но й беше неприятно, че Хирата я сравнява с Рейко. — Ще ми обясняваш какво да правя и…
Хирата поклати глава с раздразнение.
— Ами че ти се страхуваш от една нищо и никаква оса — подразни я той. — Пък и… — докосна брадичката й. — Хайде, усмихни ми се! — устните на Мидори потрепериха, когато направи усилие да се подчини. — Така е по-добре — каза Хирата. — Сега просто избий тези глупави мисли от главата си! — Мидори кимна с неохота. — Ще се видим скоро… — Хирата я потупа по главата, сякаш бе малко дете или куче. И си тръгна.
Тя го изпрати с поглед и насред унижението припламна искрица гняв. Да се държи с нея така покровителствено! Тя ще му покаже, че струва повече, отколкото той си мисли!
Яхнал петнистия си кон, Хирата яздеше бавно през гъмжащите от хора улици на търговския район Нихонбаши. Селяни припряно се отстраняваха от пътя му. Минаващи самураи, забелязали гербовете на Токугава върху копринените му одежди, се покланяха с уважение. Хирата се чувстваше като собственик на тези улици и пазари, на пъстрите стоки, подредени пред дюкяните, на шумните тълпи, на безоблачното синьо небе. Доволна усмивка смекчи изражението му. Животът се бе оказал много по-хубав, отколкото бе очаквал.
Преди четири години бе обхождал същите тези улици като дошин — уличен патрул, най-ниския чин в силите на реда. И тогава съдбата го бе срещнала със сосакан Сано. Верността и уменията му го бяха издигнали до настоящото положение на главен васал. А ето че вече шогунът беше луд по него, всички търсеха благоразположението му, изтъкнати кланове си съперничеха за привилегията да омъжат за него някоя от дъщерите си… Ама какво й беше станало днес на Мидори? Тя обикновено беше такова мило и весело момиче, а сега се държа странно. Защо изведнъж й се прииска да става детектив? Той я харесваше, чувстваше се добре с нея, но глупавото й поведение го бе озадачило. Докато слизаше от коня пред високите каменни зидове и обкованите с желязо порти на полицейското управление, Хирата поклати глава. Жени! Кой може да ги разбере!
Стражите сведоха глава в поклон; един от конярите пое коня му. Млад дошин, който точно пристигаше заедно с трима цивилни помощници и окован затворник, каза:
— Добре дошли, Хирата сан — и му стори път да мине. Докато вървеше покрай казармите и конюшните, предишни негови колеги му се покланяха за поздрав. В приемната на главната сграда квадратни колони поддържаха нисък таван, от който висяха незапалени хартиени фенери. Слънцето се процеждаше през препречените с решетки прозорци в мъглата от дим, който се виеше от лулите на гражданите, сбрани около издигнат подиум. На него, коленичили зад бюра, четирима чиновници приемаха посетители и разпращаха куриери.
— Добър ден, Хирата сан — поздрави началникът на канцеларията Учида — мъж на средна възраст. Подвижните му комични черти се разтегнаха в широка усмивка: — С какво мога да ви услужа днес?
Хирата често използваше полицейското управление като източник на информация, а Учида винаги знаеше най-пресните новини и клюки.
— Нуждая се от помощта ви за определяне самоличността на жената и детето, които бяха открити мъртви след пожара в храма „Черният лотос“ — каза Хирата.
— Значи искате да знаете дали при нас е докладвано за изчезнали хора? — попита Учида. Получил потвърждение от Хирата, чиновникът придоби унило изражение. — За съжаление в този град никак не е лесно да се проследят всички хора…
— Зная — отвърна Хирата. — Точно затова се надявам, че вие ще можете да ми предоставите някаква полезна информация.
— Ами дочух за няколко изчезнали… — Учида смръщи лице в усилие да се съсредоточи. — Една шестнайсетгодишна куртизанка избягала от квартала на удоволствията през пролетта…