— Разследвам смъртта на Ояма — каза той — и трябва да разговарям с роднините му.
Семейството на Ояма се състоеше от двамата му синове и дъщеря му. В закрита беседка в градината с обли камъни и заравнен пясък те посрещнаха Сано коленичили в редица срещу него. По-големият — Ояма Джинсай, беше двайсет и една-две годишен, с крехко телосложение и чувствени черти. С изключение на правите му вежди, изобщо не приличаше на баща си. Умора премрежваше интелигентните му очи; имаше замаяния вид на човек, натоварен с неочаквана отговорност. Когато една прислужничка донесе чай и поднос за пушене, той запали сребърната си лула с несигурни ръце и вдъхна дълбоко, сякаш нямаше търпение да усети успокояващото въздействие на тютюна.
— Майка ми почина преди години — обясни той, — бабите и дядовците ни също, тъй че сега ние тримата сме единствените живи роднини и наследници — той представи брат си и сестра си, седнали от двете му страни. По-малкият — Джунио, нисък и набит, носеше косите си с дълъг преден кичур както самураите, които още не са достигнали възрастта за посвещаване в мъжество. Сестрата Чиоко, на години някъде между двамата си братя, имаше невзрачно лице и беше облечена в също тъй невзрачно кафяво кимоно. Накрая Джинсай попита: — Кажете с какво можем да ви бъдем полезни?
— Простете, че ви притеснявам в такъв момент, но трябва да ви съобщя, че смъртта на баща ви не е злополука при пожар, той е бил убит, преди да обгори в пламъците на запалената къща…
Младежът изглеждаше искрено изненадан от разкритията на Сано, но не посмя да попита откъде сосакан знае тези подробности. Въпреки това по интелигентното му лице пролича, че осъзнава истинската причина за посещението на Сано. Членовете на семейството на убития са сред основните заподозрени, защото обикновено могат да имат най-голяма изгода от смъртта му. Джинсай дръпна от лулата си, издиша дима с тежка въздишка и поклати глава:
— Ако очаквате да откриете убиеца тук, ще бъдете разочарован. Защото истината е, че смъртта на баща ни причини на този дом много повече вреди, отколкото ползи…
— Бихте ли обяснили? — попита Сано.
Дълго време никой не проговори. Братът и сестрата бяха свели глава в безмълвна печал. Лицето на Джинсай отразяваше неохотата му да разисква семейните проблеми или да говори лошо за мъртвец. Накрая той отрони:
— Баща ми харчеше разточително. Пилееше пари за пиене, гуляи, хазарт и жени. Правеше неразумно големи дарения на сектата „Черният лотос“. В резултат семейните финанси са в крайно окаяно положение… — лицето му бе пламнало от срам, че признава слабостите на своя отец. — Молех баща си да бъде по-пестелив, но той не пожела. Сега, когато вече го няма, лихварите искат от нас да изплатим всичките му дългове. Брат ми, сестра ми и аз наследяваме единствено тази къща, но дори не можем да си позволим да я поддържаме. Ще трябва да се преместим в по-малко жилище и да освободим всичките си васали и слуги — после добави мрачно: — Парите често са мотив за убийство, но не и в този случай. При това се оказа, че баща ни е завещал двайсет хиляди кобана8 на сектата „Черният лотос“, защото години наред страдаше от ужасни стомашни болки и нищо не можеше да ги облекчи, докато не се срещна с висшия свещеник на „Черният лотос“.
— Стана чудо. Болките изчезнаха и баща ми беше толкова признателен, че постъпи в сектата. Сега аз съм длъжен да уважа волята му и да предоставя двайсетте хиляди на „Черният лотос“…
Сано си отбеляза, че трябва да установи дали в сектата знаеха за завещанието, тъй като двайсет хиляди кобана бяха твърде сериозен мотив за убийството на Ояма. Може би наистина Хару бе просто един невинен свидетел.
— Като първороден син вие наследявате поста на баща си и сега ще станете новият оябун, нали така? — обърна се Сано към Джинсай.
Младежът изкриви устни в горчива усмивка:
— Всъщност намеквате, че е възможно да съм убил баща си, защото съм искал да заема неговото положение и власт… И тук трябва да ви разочаровам. Наистина баща ми ме обучаваше да поема задълженията му, след като той се оттегли от поста, но преди няколко дни ни посетиха двама представители на бакуфу и предупредиха баща ми, че съм твърде млад и неопитен за такава важна длъжност и че след оттеглянето му друг човек ще заеме поста оябун, а аз ще имам само привилегията да бъда негов първи помощник, докато не докажа, че заслужавам повишение… — Джинсай говореше с нескрита горчивина в гласа. — Уверявам ви, сосакан Сано, за мен щеше да е по-добре, ако баща ми беше жив още поне десет години, за да имам възможност да придобия нужните умения за поста му… Колкото до брат ми и сестра ми, за тях смъртта на баща ми влече след себе си дори повече неприятности, отколкото за мен.