Когато отправи към двамата строг и подканващ поглед, най-напред заговори по-малкият му брат:
— Ако Джинсай беше поел поста на баща ни, аз щях да стана негов помощник — каза той с хрисим детски глас. — А сега не ми се полага нищо, ако не ми намерят някакво друго място… — и сведе още по-ниско глава.
Сестрата скри лице зад ветрилото си и изрече едва чуто:
— Аз имах уговорен брак с един висш чиновник, но тази сутрин той оттегли предложението си, защото е разбрал за положението ни. Вече едва ли ще се появи друг подходящ жених, съгласен да вземе булка без зестра…
— Сестра ми ще трябва да избира: или да си остане бедна стара мома, или да влезе в манастир.
— Приемете искреното ми съчувствие — каза Сано, защото действително смъртта на Ояма, изглежда, бе донесла само страдания на децата му вместо някакви облаги. — Въпреки това трябва да ви попитам къде бяхте онази вечер и вчера сутринта?
— Вкъщи — отвърна Джинсай. Брат му и сестра му кимнаха. Сано възнамеряваше да нареди на детективите си да разпитат васалите и слугите в имението на Ояма, за да получи потвърждение за алибито им от независими свидетели. — Може ли да ви задам един въпрос, сосакан сама? — обади се отново Джинсай. — Чухме, че в изгорялата къща са намерени още два трупа. Чии са?
— Все още никой не знае — отвърна Сано. — Надявах се, че някой тук ще разпознае жената и детето…
— От нашето имение няма изчезнали — рече Джинсай.
— Да се сещате за някого, който да е искал да стори зло на баща ви? — попита Сано.
— Имаше доста врагове — отвърна по-големият син. — Някои от тях бяха престъпници, които е арестувал, други бяха съперници за власт в полицейското управление, трети — мъже, чиито съпруги бе прелъстил… Лично аз смятам, че онова момиче, сирачето, което са открили край опожарената къща, е виновно…
— Защо? — попита Сано заинтригуван.
— Мога да ви отговоря само насаме… — отвърна Джинсай след кратък размисъл и погледна към брат си и сестра си. Сано им кимна и те излязоха в градината.
— Смятам я за виновна, защото престъпниците, съперниците или гневните съпрузи едва ли са знаели, че баща ми ще е в храма въпросната вечер, но обитателите му със сигурност са го видели. Особено момичетата… — Джинсай преглътна смущението си и поясни: — Баща ми използваше положението си на дарител, за да си намира момичета сред сираците и послушниците. Когато посещаваше храма, си посочваше някоя девойка и я принуждаваше да му се отдава. Веднъж ме взе със себе си и ми обясни, че ако стана член на „Черният лотос“, и аз ще се радвам на същите привилегии. Тогава ми представи Хару като една от любимките си…
— Водачите на сектата знаеха ли за отношенията му с Хару?
— Може би да, а може би не. Но мога да ви уверя, че Хару мразеше баща ми — продължи Джинсай. — Онзи път тя го изгледа яростно, изплю се в краката му и избяга. А баща ми само се изсмя и каза, че темпераментът й правел сношенията с нея особено вълнуващи. Може тя да го е убила, задето я е насилвал, а после да е подпалила къщата, за да прикрие истинската причина за смъртта му…
— Възможно е — каза Сано, макар че не можеше да свърже портрета на Хару, обрисуван от Джинсай, със собствения си спомен за ужасеното момиче, което бе видял предишния ден. Освен това омразата й към Ояма не предоставяше мотив за убийството на другите две жертви. Пък и защо не бе избягала от сцената на престъплението? — Ако се докаже, че наистина е убийцата на баща ви — завърши Сано, — Хару ще бъде наказана с цялата строгост на правосъдието.
Размениха си вежливи поклони за сбогуване и Сано реши да се върне в замъка Едо, където Рейко сигурно вече се бе прибрала и го чакаше да му разкаже какво е научила от основната заподозряна.
Глава 7
Рейко остана да чака встрани от тясната алея пред храма „Черният лотос“. Измина почти час, а монахът с щръкналите уши все не идваше. Един от стражите пред портата й донесе купа фиде и малко чай. Тя похапна в паланкина си, без да изпуска от око влизащите и излизащите. Храмовите камбани оповестиха часа на овцата9; слънцето обливаше кирпичените стени с бронзовото сияние на следобеда.
Рейко ставаше все по-неспокойна. Ако монахът не се появеше скоро, щеше да се върне у дома при Масахиро. Макар че гласът на момъка звучеше наистина напрегнато и без съмнение той рискуваше да бъде наказан сурово за това, че шпионира игуменката. Може би знаеше кой е подпалвачът и убиецът? Тя излезе от паланкина и тръгна нататък по алеята между високите зидове, които ограждаха храма „Черният лотос“. Монахът не беше определил къде точно да се срещнат. Може би се страхуваше да го видят с нея. Рейко зави по тясната алея в задната част на храма. Над зида се издигаха чворести борове, които хвърляха плътни сенки над тясната пътека. Продължи още нататък. Беше решила да се промъкне незабелязано през задната порта на храма и да потърси монаха.