Внезапно боровите клони над главата й зашумоляха. Тя вдигна поглед и в този момент от дървото скочи една човешка фигура и се приземи тежко пред нея. Рейко възкликна от изненада. Беше монахът, но в очите му се четеше дива паника. Беше около шестнайсетгодишен; лек тъмен мъх покриваше горната устна и брадичката му. Гладката му кожа беше поруменяла и оросена от пот. Той сграбчи Рейко за ръката и я задърпа нататък по алеята. Заговори задъхано:
— Моля, елате с мен… Побързайте! Преди да са дошли… — и хвърли през рамо изпълнен със страх поглед.
— Кой? — тя бе смутена от безочливостта и от налудничавото му поведение, но реши да го последва.
Той безмълвно й посочи малък шинтоистки параклис. Когато стигнаха до него, младежът се прилепи зад една молитвена колона, над която боровете сплитаха с клоните си щедра сянка. Коленичи пред Рейко и рече:
— Простете, че ви се натрапих по този начин, но съм отчаян. Нямам към кого другиго да се обърна… — лицето му се сгърчи и той се разтресе в дрезгави ридания. — Те знаят, че не съм там, където трябваше да бъда. Следят ме. Затова се забавих толкова, докато се измъкна от храма.
— Кой те следи? — попита Рейко все по-озадачена. — Защо се страхуваш? Поне ми кажи как се казваш.
Монахът преглътна риданията си и стисна зъби, за да овладее треперенето на тялото си.
— Религиозното ми име е Благочестива Истина. Преди да постъпя в сектата „Черният лотос“, бях Мори Годен… — двете имена и интелигентната му реч издаваха, че е бивш самурай. — Видях ви с игуменката и я чух да казва, че сте съпруга на сосакан Сано, а аз се нуждая от помощта му…
— Първо ми кажи какво се е случило! — Рейко се опитваше да говори спокойно, но тревогата на монаха постепенно я заразяваше.
— Сектата „Черният лотос“ е зла и жестока! — изрече Благочестива Истина с такава страст, че гласът му неволно се извиси и той почти извика: — Искам да се махна, но не мога! — пое дъх и заговори по-смислено: — От дете съм много религиозен, а когато преди няколко години се запознах с висшия свещеник Анраку, повярвах, че той единствен знае истинския път към Буда. Затова аз и сестра ми Ясуе решихме да влезем в „Черният лотос“… Но животът в храма не се оказа онова, което очаквахме. Свещениците ни караха с другите послушници до полуда да повтаряме пасажи от сутрата, а за ядене ни даваха само супа от водорасли. Позволяваха ни да спим само по два часа в денонощие, а през останалото време коленичехме в залата за богослужение, където тамянът бе толкова гъст, че едва дишахме. От водораслите всички ни присвиваше коремът и имахме разстройство. Не ни позволяваха да се къпем. Който се оплачеше или откажеше да се подчини, го наказваха с бой. Веднъж влезеш ли в сектата, няма излизане. Свещениците ни следят непрекъснато. Не ни позволяват даже да се срещаме или да разговаряме с близките си… — Благочестива Истина пристъпваше от крак на крак, сякаш едва се удържаше да не побегне.
— Но свещениците и монахините, които видях в храма, не приличаха на изтерзани послушници… — възпротиви се Рейко. — Движеха се съвсем спокойно между посетителите, говореха с тях…
Благочестива Истина се изсмя горчиво:
— Това са доверените монаси. Те получават по-добра храна и ред други привилегии. Просят милостиня и набират нови последователи. Те няма да кажат на никого какво става в храма, защото душите им са обсебени от „Черният лотос“!
Историята ставаше все по-озадачаваща.
— Колко са послушниците като теб? — попита Рейко.
— Стотици. Не зная точния им брой, защото живеем в различни групи и виждам останалите само когато се разминаваме.
— Но как така? Къде са? Как може „Черният лотос“ да ги крие?
— Нашите помещения са в постройките оттатък манастира — отвърна Благочестива Истина. — Стените са облицовани с вата, за да заглушават звука. Там не се допускат външни лица. Храмът е много по-голям, отколкото изглежда… — Благочестива Истина се наклони към Рейко, а очите му блестяха трескаво от потребността да прозвучи убедително. — Това, което виждате, е само на повърхността. „Черният лотос“ разполага с помещения под земята и с тунели, които водят навън. Той е като невидимо чудовище, аз съм свидетел, защото след шестте месеца обучение ни принудиха да копаем нови тунели. Работехме през нощта, защото тунелите минават под пътищата и денем може някой да ни чуе… — Рейко го слушаше невярваща. Благочестива Истина ставаше все по-тревожен: — През деня работим в печатарската работилница — преписваме и размножаваме ученията на Анраку. Сега трябваше да съм там. Успях да се измъкна, но съм сигурен, че вече са пратили патрул да ме издирва. Ще ме търсят навсякъде, докато ме открият. И никога няма да ме пуснат да си ида…