— Ставай. Тръгвай с мен!
Рейко застана между него и момичето.
— Няма да я водиш никъде! — каза тя на свещеника.
— Тя е от обитателите на храма… — смуглото му лице потъмня от гняв. — Ще се разправя с нея, както аз реша.
— Но сега е под моя закрила — възрази му Рейко — и аз няма да ги позволя да я изтезаваш.
Вените по слепоочията и стегнатите ръце на свещеника изпъкнаха. Той изрече тихо и заплашително:
— Онези, които се месят в работите на „Черният лотос“, после горчиво съжаляват…
— Заплашваш ли ме? — Рейко усети, че я пронизва страх въпреки положението й и охраната й. Разбра, че Кумаширо е наистина опасен човек.
— Не — отвърна той със същия зловещ тон, — само приятелско предупреждение…
Жестокият блясък в очите му й подсказа, че той бе напълно способен да убие трима души и да набеди едно невинно момиче.
— Придружете го, докато напусне двора на метоха — нареди тя на стражите си. Те изведоха Кумаширо от градината. Вятърът завихри окапалите листа и заклати клоните на дърветата; по земята затрополиха тежки дъждовни капки. Рейко коленичи до Хару и прегърна момичето. — Всичко е наред. Сега си в безопасност. Хайде да влезем вътре — и поведе момичето към метоха. Вдигна пакета, който беше пуснала на земята, и й го подаде: — Робата ти е съвсем мокра и мръсна, ела, ще се измиеш и преоблечеш. Донесох ти подарък…
Когато се настаниха в уютната стая, Хару отвори пакета и ахна удивена — тя разгъна нова бяла долна роба и нефритено зелено кимоно на бледо морави цветя.
— Вие сте твърде щедра. Не мога да приема…
— Хайде, облечи ги! — Рейко знаеше, че заради подаръка Хару ще се почувства задължена да бъде откровена с нея. — Точно така. Колко си красива! Сега чувстваш ли се по-добре?
Хару кимна, очите й сияеха от щастие. Като галеше плата, възкликна:
— Никога не съм насила нещо толкова красиво. Хиляди благодарности.
Макар че на Рейко никак не й се искаше да разваля удоволствието й, беше време за сериозна работа.
— А сега трябва да поговорим — каза тя. Момичето коленичи срещу нея. Тревога бе набраздила челото й. — Била ли си любовница на оябун Ояма? — попита Рейко, като внимаваше гласът й да не звучи укорително.
Хару усука крайчеца на новото си кимоно:
— Не. Казах го, защото Кумаширо искаше да го чуе…
— Значи не си била с Ояма в нощта на пожара? И не си ходила в къщата, за да се срещнеш с него?
— Не!
— Нали не помниш нищо от онази нощ, как тогава си толкова сигурна?
В очите на Хару проличаха обида и смущение; устните й затрепериха:
— Не съм убила никого. Не съм подпалила пожара. Не съм извършила тези ужасни неща!
— Защо тогава Кумаширо държи толкова да те накара да признаеш? — твърдо попита Рейко.
— За да не може сосакан Сано да го заподозре, че той е убил оябун Ояма — отвърна Хару. — Двамата се мразеха. Не знам защо, но често съм ги виждала да се карат. А той ме ненавижда, иска да ме забърка в неприятности, за да ме изхвърлят от „Черният лотос“
Рейко веднага съзря противоречията в историята на Хару.
— Вчера ти каза, че обичаш всички в храма и че всички те обичат…
Хару се сви, отмести поглед и замачка трескаво крайчеца на пояса си. После изрече неуверено:
— Ами… забравих за Кумаширо.
Неубедителното извинение засили съмненията на Рейко:
— Вчера разговарях с игуменката и с доктор Мива — и тя й разказа как я бяха описали. — Те и двамата смятат, че ти си виновна за пожара. И за тях ли забрави?
Хару клюмна. Стаята се изпълни с напрежение. Дъжд трополеше по покрива и се оцеждаше от стрехите. Момичето заговори едва чуто:
— Беше толкова отдавна… Мислех, че съм обезсилила лошата си карма… Когато отидох в сиропиталището на „Черният лотос“, бях много трудно момиче — гласът й трепереше от неудобство и срам. — Изобщо не бях религиозна. Отидох в храма само защото нямаше къде другаде да намеря подслон. Бях разстроена от смъртта на родителите си и ядосана на лошия си късмет. Не понасях храната, както и изнурителната работа, която трябваше да върша. Не се подчинявах на разпоредбите. Бях груба и непокорна. И толкова самотна, че… се срещах с разни момчета и им позволявах да ме опипват…
Рейко усети лицето й да изтръпва, сякаш от твърде много потрес кожата й бе загубила чувствителността си:
— Защо не ми каза тези неща вчера, когато те питах за живота ти в храма? Защо ме подведе?
— Не съм — запротестира Хару. Вероятно беше доловила недоверието в очите на Рейко, защото побърза да обясни: — Искам да кажа, че сега съм друга. Вече не правя тези неща. Висшият свещеник Анраку ми показа, че върша грях, когато се държа така… Той ме научи, че трябва да се освободя от светските желания и да следвам пътя на „Черният лотос“. Аз се промених. Положих големи усилия, за да докажа, че мога да бъда добра монахиня… Съжалявам — добави тя. Очите й плувнаха в сълзи. — Трябваше да ви кажа…