Рейко стана рязко и отиде до прозореца. Впери невиждащ поглед в дъждовния пейзаж отвън и се опита да подреди мислите си. Ако признаеше грешката си пред Сано, той можеше с пълно право да й забрани да работи повече по случая. Значи трябва да поправи грешката си. Обърна се към Хару:
— Разкажи ми за оябун Ояма!
Хару поклати глава.
— Не съм…
Рейко й отправи предупредителен поглед и я накара да замълчи.
— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината. Познаваше ли Ояма?
Хару пое дълбоко въздух, сведе поглед и кимна:
— Запознах се с него през лятото — отвърна тя. — Все гледаше да ме заговори, докато си вършех работата. И през цялото време очите му шареха по тялото ми. Искаше ми се да ме остави на мира. Но той беше важен началник и дарител и аз трябваше да бъда любезна с него. Затова, когато една вечер ми каза да отида в къщата, аз се подчиних. Той ме чакаше в стаята. Фенерите бяха запалени. Футонът беше приготвен. Каза да седна и ми предложи саке от една кана на масата. Аз му казах, че не ми е позволено да пия, и той си го изпи сам. После се съблече и започна да ме опипва. Аз го молех да спре, но той разкъса дрехите ми и се хвърли отгоре ми. Съпротивявах се, но той беше твърде силен. Той… той… — Хару сплете крака, кръстоса ръце и ги притисна до гърдите си, сякаш се опитваше да се защити от оживялото чрез спомена насилие. Рейко потръпна. — Нали разбирате защо не ви разказах това вчера? Сигурно веднага щяхте да си помислите, че съм убила оябун Ояма… — Рейко се замисли. Ояма бе изнасилил момичето веднъж. Това й даваше основание да го мрази. Ами ако я е изнасилил повторно в нощта преди пожара? Това обясняваше синините й. Може пък, докато се е борил с момичето, Ояма да е паднал и да си е ударил главата, а Хару, обзета от паника, да е подпалила къщата и после съзнателно да е изключила спомена от съзнанието си. Или пък замисляйки отмъщение, да е примамила Ояма в къщата и да го е убила най-хладнокръвно. Като хлипаше в ръкава си, Хару каза: — Невинна съм, но никой няма да ми повярва. Излишно е да се надявам, че мога да се спася. Затова ще направя самопризнания…
— Какво? — възкликна Рейко изненадана.
— Дължа много на сектата. Те ме приютиха, отгледаха… Ако искат аз да изляза виновна за палежа и убийствата, мое задължение е да направя самопризнания — обясни Хару. Поклони се и добави: — Благодаря ви, че се опитахте да ми помогнете. Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности, но сега трябва да ме отведете в полицията…
Рейко се запъна.
— Мисля, че не е редно да правиш самопризнания!
— Нима ми вярвате? Вярвате ли, че съм невинна? — в насълзените очи на Хару проблесна лъч надежда.
— Разследването не е приключило — хладно отвърна Рейко, избирайки компромиса между тактичността и честността.
Мъка помрачи лицето на Хару — уклончивият отговор на Рейко не бе успял да я заблуди. Бързо отиде до шкафа и извади от него стара памучна завивка, гребен, чифт пръчици за хранене и дървена купа. Разпъна завивката на пода и сложи другите неща върху нея.
Рейко се навъси озадачена:
— Какво правиш?
— Не мога да остана тук. Кумаширо ще се върне и ще ме убие… — думите се сипеха трескаво от устата й, докато с мъка завързваше краищата на завивката около скромните си притежания. — Трябва да тръгвам!
— Но къде? — попита Рейко, замаяна от събитията, които се случваха твърде бързо и се изплъзваха от контрола й.
— Не знам…
Вероятно момичето щеше да свърши като просякиня на улицата. Мисълта за това ужаси Рейко, но още по-ужасна й се струваше опасността да изпусне единствения заподозрян на Сано. Вероятно Хару ловко я манипулираше, като първо прие доброволно да направи самопризнания, а после заплаши, че ще избяга. Въпреки това Рейко виждаше само една възможност за действие.
— Ела с мен — каза тя и взе вързопа от ръцете на Хару. Прегърна треперещите рамене на момичето и добави: — Ще те отведа на сигурно място.
Глава 10
— Е, сосакан Сано, докъде стигна с… ъ-ъ… разследването си? — шогунът седеше сред купчина възглавници върху подиума в голямата приемна зала на замъка, а точно пред подиума от дясната му страна един до друг бяха коленичили петимата членове на съвета на старейшините — върховното управително тяло на Япония. Сано коленичи близо до края на редицата. Срещу тях бе застанал игуменът на храма Зоджо. На по-ниското ниво седяха градските старейшини. При вратите пазеха стражи. Зад бюра, разположени покрай стената, бяха коленичили секретари. Личните помощници на шогуна очакваха с готовност всяка заповед, а слугите сипваха чай на събралите се и внасяха метални кошнички със запалени въглени за лулите с тютюн.