— Големият ми син влезе в сектата „Черният лотос“ миналата година. Оттогава нито съм го виждала, нито съм го чувала и много се притеснявам за него. Да не е мъртъв?
— Съжалявам, не знам — отвърна васалът на Сано. — Труповете от пожара са на жена и малко момче. Това беше упоменато в съобщението.
— Ама аз не мога да чета — оправда се жената. — Дойдох, защото чух, че искате да знаете, ако има някой от семейството, дето е изчезнал в „Черният лотос“…
Хирата си даде сметка, че съобщението му е било изопачено, докато се е разпространявало сред простолюдието, което в преобладаващата си част се състоеше от неграмотни. Затова се изправи на подиума, обърна се към насъбралото се множество, обясни отново целта на обявата и после отново описа жертвите.
— Нека всички, които са дошли да търсят хора, неотговарящи на направеното току-що описание, да дойдат по-късно…
Тълпата се размърда; разнесоха се ропот и разочаровани възгласи, но никой не напусна опашката. Един мъж с грубоватата външност на човек, цял живот вършил тежка физическа работа, пристъпи към подиума.
— Дъщеря ми изчезна — каза той.
— Колко е годишна? — попита Хирата.
Преди работникът да успее да отговори, един сърдит самурай го изтика настрана и каза на Хирата:
— Няма да чакам повече. Настоявам да говоря с вас незабавно!
— Върни се на опашката — нареди му Хирата. — Изчакай си реда!
— Тригодишното ми момче изчезна през пролетта… — самураят, чийто герб с изображение на цветя върху одеждите му го определяше като васал на даймио Кейн, не трепна. — Отиде с майка си на пазара в Нихонбаши, отскубнал се за миг от ръката й и продавачи видели как трима свещеници от „Черният лотос“ го грабнали и го наврели в един паланкин. Те откраднаха сина ми!
— И моята дъщеря — обади се някакъв селянин. — Играеше си пред портите на дома ни. Минали монахини от „Черният лотос“ и я отвели със себе си…
— И в нашия квартал изчезнаха деца след посещение на монасите от тази секта — намесиха се още гласове. — Всички знаят, че ги краде „Черният лотос“…
От опашката отекнаха недоволни викове:
— Взеха и моето дете! И моето! Моето също!
Хирата слушаше ужасен. Едва ли сектата бе замесена в изчезването на толкова хора. Какво беше това — пристъп на масова психоза?
— Когато отидох в храма да търся сина си, свещениците ме изхвърлиха — каза самураят. — Тогава се обърнах към полицията. Там ми казаха, че ще проверят как стоят нещата, но не направиха нищо. Дойдох тук с надеждата, че вие ще ми помогнете…
Хирата се обърна към Учида:
— Така нищо няма да излезе. Ще ми помогнете ли?
— Разбира се — отвърна Учида.
— Нека всички, които са тук заради изчезнали деца, да се наредят на нова опашка! — обяви Хирата. Тълпата се раздвижи и се раздели на две приблизително равни половини. Учида му помогна да разпределят хората според оплакванията им и двамата прекараха следващите няколко часа в събеседване с тях. — Защо при толкова много инциденти полицията не е започнала разследване още преди време? — попита Хирата в почивката.
— Може би не са знаели — отвърна Учида. — Аз самият също съм изненадан, макар да смятах, че знам всичко, което се случва в този град…
При разпита на гражданите Хирата установи, че повечето бяха докладвали за изчезналите си близки на местните дошини, а не в полицейското управление. Може би по-висшите служители още не бяха прегледали докладите и не си бяха дали сметка за мащабите на проблема или за връзката между отделните произшествия. Но Хирата допускаше и съзнателно прикриване на информацията, тъй като добре знаеше каква корупция се шири в полицията.
До обед Учида беше набелязал четирийсет липсващи малки момчета, а Хирата — над петдесет възможности за мъртвата жена, но никой не беше разпознал амулета със спящата кошута от нефрит. Опашката изглеждаше безкрайна; щом част от хората напускаха помещението, откъм двора прииждаха нови и нови. С въздишка Хирата поздрави следващия мъж. Човекът беше дърводелец, прехвърлил трийсетте, и носеше кутия с инструменти. Късо подстриганите му коси бяха поръсени с талаш. Той хвърли поглед към амулета и се разрида:
— На жена ми е. Беше подарък от дядо й, който работеше с нефрит… — дърводелецът избърса очи с мазолеста ръка. — Едно време Чие го носеше на връв около кръста си за късмет…
Хирата ликуваше — най-после успя да установи със сигурност коя е мъртвата жена.
— Искрени съболезнования — каза той и слезе от подиума. — Моля, елате с мен — сред протестите на тълпата той отведе дърводелеца в едно малко помещение с прозорец към конюшнята. Покани го да седне и му поднесе чай. — Разкажете ми за съпругата си — подкани го той предпазливо.